Обикалях навред,
на приятели стисках ръцете,
но ме бяха забравили те.
Най-накрая, зад бъчва огромна
(пълна с пиво) на тясна скамейка
бяха седнали старец, старица.
Върху техните къдри зелени
забелязах старинни корони,
потъмнели в ръждивия въздух.
Те столетия тъй са седели
и очаквали ниски поклони,
с леко кимване срещайки госта.
Аз край всички насядали минах,
поклоних се на кралската двойка;
по дълбоките старчески бръчки
мина сянка на лека тъга;
и със жест ритуално-тържествен
повелиха ми те да остана.
И тогава, извръщайки поглед,
забелязах последната пейка
в най-тъмния ъгъл.
Там, на грубата, скърцаща пейка
неподвижно седеше човек,
своите лакти опрял на колене
и лицето си хванал с ръце.
И личеше, че той не старее,
не помръдва, вглъбен в една мисъл.
Векове той така е скърбял,
че снагата му се е вдървила,
и обречен е тук да седи,
да го мъчи все същата мисъл,
и да дреме на същата пейка,
край вечната чаша.
И когато пред него се спрях,
той не вдигна лице, не отвърна
на поклона ми даже с ръка.
Взрян в очите му мрачни, разбрах,
че и аз съм обречен — навеки
да седя с недопитата чаша
тук, в най-тъмния кът.
Като него глава да подпирам,
да ме мъчи все същата мисъл
и със същите мрачни очи
да се взирам в далечния ъгъл,
там където в светлика мъждукащ,
зад сънливите кралски особи,
зад дружината спяща,
зад чекръка безцелно преде
на забравено царство царкиня —
Теменугата Нощна е тя.
Аз на пейката сядам.
До мен — чашата с пиво
и печалният неин стопанин.
Постепенно ликът му се свежда,
още миг — ще допре коленете,
и ръцете му, вече безсилни,
само с кости ще тракнат,
ще увиснат, ще паднат.
Този просяк е бил като мене,
и от род благороден е бил —
строен юноша, храбър герой,
прелъстител на северни деви
и певец на старинни сказания.
По снагата му дрипи висят:
разноцветни парчета от тъкан,
шити с пурпур и злато,
потъмнели.
А зад него дружината дреме
на огромни скамейки:
един все още стиска
ръкохватка на меч;
друг, подпрян на щита,
дълга шпора под пейката
е изтървал;
трети шлем е изпуснал, до шлема
на изгнилия под
е покълнала бледа тревичка —
вместо пролет над нея ще лъха
бездиханната древност.
А край бъчвата с пиво съглеждам,
кротко седнали, двамата старци,
с догоряващи златни корони,
озарени от яркото късче
далечна зора.
И зелените къдри се спускат
край прорязани с бръчки лица,
и зад гъстите вежди очите
с блатно пламъче бляскат.
А царкинята в ъгъла тихо
все преде, и преде, и преде,
над вретеното свела коси.
Сладки сънища тя ни навява,
упоява ни с блатни треви,
с нощна приказка ни омагьосва.
И чекръкът без шум се върти,
и преде, и преде, и преде тя,
и с дъхтящи на блато цветчета
Теменугата Нощна цъфти.
Вцепенен съм и спя, и тъгувам,
и отдавнашна мисъл тая.
Гледам късчето ярка зора.
Може би миг след миг отминава,
може би — векове.
Чувам, чувам през сън
гръм гърми зад стените,
нейде плиска вода —
сякаш тътне прибой,
сякаш нова родина зове,
сякаш чайки крещят,
или стенат самотни сирени,
или буйният вятър довява
весел кораб от светла страна.
И нечакана Радост настъпва,
и бушува далечната пяна,
в далнината цъфтят светлинни.
А над чашата рухна съседът
и ръцете му тракнаха тихо,
върху пейката сложи глава.
Ето — мечът се пръсна със звън.
Щитът падна. Под шлема
дръзка мишка се стрелна.
А на пейката двамата старци
тихо сгушени в здрача седят,
над главите им старчески вече
няма кралски корони.
И сред блатото пак
гледам аз как цъфти,
без да знае измяна и старост,
мойто нежно, лилаво цветче —
Теменугата Нощна.
Моят град е далече оттук.
И здрачава, и пак зазорява.
И навярно приятелят мой
неведнъж у дома ме е търсил
и пиян, ме е клел и ругал,
и като мъртвец е заспивал.
Век след век покрай мен прошумя
и прозрях в мисълта на съдбата.
Тук, на края на тази земя,
сам и мъдър съм, като децата.
Над мен залезът тихо блести
и е тягостно пак битието.
Ала пак Теменугата Нощна цъфти
и е светлолилаво цветчето.