Роджър Зелазни
Нощни крале
От наскоро възстановените „Светове“ на списание „Ако“, появили се през 1986 г., ми поискаха къс разказ. Заплащането не беше кой знае какво, но въпреки написаното в бележките към предишен мой разказ аз не съм съвсем користолюбив. Бях достатъчно сантиментален да изпълня поръчката, тъй като пазех нежни спомени за времето, когато бях писал за списанието при първото му раждане. Реших да опитам да навържа няколко клишета от съвременната фантастика и да ги превърна в истински разказ вместо в пародийна компилация. Докато все още чакам авторските си екземпляри, един любезен почитател ми предостави брой на списанието, за да бъде отпечатан в сборника този текст.
Започна като всяка друга нощ, но в нея имаше нещо особено. Луната се появи на хоризонта пълна и прекрасна и светлината й се разля като разсипана суроватка из каньоните на града. Останките от дневната буря издишваха облачета рядка мъгла, които прелитаха като привидения над паважа. Но не бяха само луната и мъглата. Нещо се трупаше вече от няколко седмици. Не спях добре. А бизнесът ми вървеше прекалено гладко.
Опитвах се безуспешно да гледам някакъв късен филм и да изпия цялото кафе в чашата, преди да е изстинало. Но продължаваха да идват клиенти, мотаеха се безделници и телефонът звънеше непрекъснато. Оставих помощника си Вик да се справя с каквото може, а хората продължаваха да прииждат на щанда — само че не при прекъсванията за реклами.
— Да, господине? Какво мога да направя за вас? — попитах мъж на средна възраст с лек тик в левия ъгъл на устата.
— Имате ли заострени шишове? — попита той.
— Да. Обикновени ли предпочитате или закалени на огън?
— Закалени, мисля.
— Колко?
— Един. Не, по-добре да са два.
— Ще струват с долар по-малко, ако вземете три.
— Добре, три да са.
— А е съвсем евтино за дузина.
— Не, три ще стигнат.
— Чудесно.
Наведох се и измъкнах кашона. По дяволите. Бяха останали само два. Трябваше да отворя нов кашон. Добре, че Вик беше видял колко има и беше донесъл втори кашон от склада. Момчето се учеше бързо.
— Нещо друго? — попитах, докато ги опаковах.
— Да — каза мъжът. — Трябва ми хубав дървен чук.
— Имаме три вида на различни цени. Най-добрият е тежък…
— Ще взема най-добрия.
— Отлично.
Подадох му един изпод съседния щанд.
— Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?
— Приемате ли „Мастъркард“?
— Да.
Той извади портфейла си, отвори го.
— О, искам и половинка чесън — каза, докато вадеше картата си и ми я подаваше.
Накарах Вик, който точно тогава беше свободен, да донесе чесъна, докато попълвах ордера.
— Благодаря — и след няколко минути човекът се обърна и се отправи към вратата с пакет под мишница.
— Лека нощ, всичко хубаво. — Шумът от далечното движение стигна до мен през отворената врата и заглъхна, щом тя се затвори.
Въздъхнах и взех чашата кафе. Върнах се на мястото си пред телевизора. Ядец. Точно сега пуснаха реклама за някакъв зъбен цимент. Изгледах я и после се появи Бет Дейвис… След миг зад гърба ми някой се прокашля. Обърнах се и видях висок тъмнокос мъж с тъмни мустаци и бежово палто. Беше се намръщил.
— Какво мога да направя за вас? — попитах.
— Трябват ми няколко сребърни куршума — отговори той.
— Какъв калибър?
— Трийсет нула шест. Трябват ми две кутии.
— Веднага.
Когато си тръгна, отидох отзад в клозета и излях кафето си. Напълних пак чашата си от каната на плота.
По обратния път към удобния ъгъл на магазина ме спря тийнейджър с кожени дрехи и розова пънкарска прическа. Стоеше и зяпаше дълга, тясна стъклена кутия високо на стената.
— Хей, татенце, колко струва? — попита ме той.
— Не се продава — отговорих. — Само за гледане е.
Той измъкна дебела пачка банкноти от страничния си джоб и я протегна, а замечтаният му поглед не се откъсваше от лъскавия предмет, който висеше горе.
— Трябва да имам вълшебен меч — меко изрече той.
— Съжалявам, мога да ви продам тибетски кинжал, който разваля магии, но този меч е само за гледане.
Той внезапно се обърна към мен.
— Ако някога си промените мнението…
— Няма.
Той сви рамене и си тръгна, изчезна в нощта. Щом заобиколих към предната част на магазина, Вик вторачи поглед в мен и покри с длан слушалката на телефона.
— Шефе — каза той, — някаква дама твърди, че един китайски демон я посещавал всяка нощ и…
— Кажи й да намине насам и ще й продадем храмово куче за спалня.
— Дадено.
Сръбнах кафе и се отправих към стола си, докато Вик приключи разговора и затвори. Дребна червенокоса жена, която бе разглеждала един монитор близо до входа, избра този момент, за да се приближи към мен.