— Тя премина към него от моите ръце.
Аз бях потресен.
— Ти я беше опознал?
— И неведнъж — каза той с тъжна усмивка. — В минути на блаженство крилете й трептят като листа на вятъра.
Вкопчих се в парапета, за да не падна долу. Пред огледа ми затанцуваха звезди; старицата Луна заподскача и се залюля заедно с двамата си бледи придружители. Аз бях потресен, без още да съм наясно защо. Защото Хормон е дръзнал да наруши заповедта? Или пък си казаха думата псевдородителските ми чувства към Евлуела? Или, може би, това беше просто омраза към Хормон, осмелил се да извърши грях, за който аз нямах достатъчна смелост, въпреки че имах достатъчно желание.
Казах му:
— На теб ще ти изгорят мозъка заради това! И ти ме направи свой съобщник!
— Какво от това? Принцът заповяда — и получи онова, което искаше. Но преди него е имало и други. Исках да кажа — друг.
— Стига! Стига!
— Дали ще я видим отново?
— На принцовете бързо им омръзват жените — няколко дни, а може би една нощ, и той ще я върне обратно. И тогава ние сигурно ще трябва да се махнем от приюта — въздъхнах аз. — В края на краищата, за това ще ни съобщят предварително.
— И накъде ще тръгнеш ти тогава? — попита Хормон.
— За малко ще остана в Рам.
— Даже ако трябва да нощуваш на улицата? Тук, изглежда, няма голяма нужда от Наблюдатели.
— Ще измисля нещо — отговорих аз. — А после ще отида в Парриш.
— Да се учиш при Летописците.
— Да разгледам Парриш. А ти? Какво ти трябва в Рам?
— Евлуела.
— Остави този разговор.
— Добре — каза той с горчива усмивка. — Но аз ще остана тук, докато Принцът не я изостави. Тогава тя ще бъде моя и ние ще намерим с какво да преживяваме. Мутантите са изобретателни. Това им е необходимо. Може би ще поживеем известно време в Рам, а след това ще те последваме в Парриш. Само ако нямаш нищо против уроди и никому ненужни Въздухоплавателки.
Вдигнах рамене:
— Ще видим, когато му дойде времето.
— А случвало ли ти се е по-рано да бъдеш в компанията на Мутанти?
— Не често. И не задълго.
— Поласкан съм. — Той потропваше с длани по парапета. — Не ме изоставяй, Наблюдателю! Много ми се иска да бъда с теб!
— Защо?
— За да видя лицето ти в деня, когато твоите машини ще ти съобщят, че нашествието е започнало.
Наведох неволно глава, раменете ми се отпуснаха.
— Тогава ще трябва дълго да чакаш.
— А ти не вярваш ли, че нашествието ще бъде извършено?
— Понякога. Рядко.
Хормон се усмихна.
— Не си прав. Те са вече почти тук.
— Престани да се подиграваш.
— Какво се е случило, Наблюдателю? Ти си изгубил вярата си? Това е известно вече хиляди години: друга раса ще открие Земята, ще поиска да я завладее и в един прекрасен ден ще се появи, за да я покори. Това е известно още от края на Втория Цикъл.
— Зная това, нищо че не съм Летописец — а след това се обърнах към него и произнесох думи, които, както си мисля, никога не бих казал на глас. — Аз се вслушвам в звездите и извършвам своите наблюдения в продължение на два твои живота. Когато вършиш нещо много често, то губи смисъл. Повтори десет хиляди пъти името си и то ще се превърне в празен звук. Аз Наблюдавах, и Наблюдавах добре, но в полунощните часове понякога си мислех, че наблюдавам напразно, че напразно си погубвам живота. В Наблюдението има удоволствие, но е възможно да няма никакъв смисъл.
Той ме хвана за ръката.
— Признанието ти е толкова неочаквано, колкото и моето. Запази вярата си, Наблюдателю! Нашествието е близо!
— Откъде ти можеш да знаеш за това?
— Необвързаните също умеят това-онова.
Разговорът беше толкова горчив за мен. Попитах го:
— А ти понякога сигурно си луд от факта, че си необвързан?
— С това мога да се примиря. А освен това, има си и приятни страни, компенсиращи ниското положение. Аз започвам разговор с когото си искам.
— Забелязах го.
— Ходя, където си искам, винаги имам храна и покрив въпреки че храната може да е гнила, а покривът — мизерен. Жените ме харесват, въпреки всички забрани. Заради тях сигурно аз и не страдам от комплекс за непълноценност.
— А ти никога ли не си искал да стоиш на по-високо, стъпало?
— Никога.
— Ако беше Летописец, ти щеше да бъдеш по-щастлив.
— Аз съм щастлив и сега. Получавам всичките удоволствия на Летописеца, но нямам задълженията му.
— Колко си самодоволен! — не издържах аз. — И да говориш за достойнствата да бъдеш несъюзен!
— Как още може да се понесе тежестта на Волята? — той погледна към двореца. — Смирението се превъзнася. Могъществото се руши. Изслушай пророчеството ми, Наблюдателю: този похотлив Принц до есента ще научи нещо ново за живота! Аз ще му избода очите, за да му я отнема!