— Гръмки фрази. Говориш като предател.
— Това е пророчество.
— Ти не можеш даже да се приближиш до него — казах аз. И ядосан, че приемам всички тези глупости сериозно, добавих: — А защо виниш за всичко него? Той постъпва така, както постъпват всички принцове. Обвинявай момичето за това, че е тръгнало с него. Тя можеше да откаже.
— И да се лиши от криле! Или от живота си! Не, тя нямаше избор. Аз ще направя това — и той с неочаквана ярост бръкна с показалеца и средния пръст във въображаемите очи. — Почакай — каза той. — И ще видиш!
На двора се появиха двама Хрономанти. Те разположиха апаратите на своя съюз и запалиха тънки свещи, за да отгатнат по тях знаците за утрешния ден. Противна миризма изпълни ноздрите ми и аз изгубих всякакво желание да разговарям с Мутанта.
— Стана късно — казах аз. — Трябва да си отпочина — добавих. — Скоро ще правя Наблюдение.
— Сега да гледаш с четири очи — ми каза Хормон.
Седма глава
През нощта направих в стаята си четвъртото и последно за този ден Наблюдение и за първи път в живота си открих отклонение. Не можех да си го обясня. Това беше едно смътно чувство, смес от слухови и вкусови усещания от контакта с живота на някаква огромна маса. Изплаших се и останах долепен до инструментите си доста по-дълго от обикновено, но в края на Наблюдението знаех не повече, отколкото в началото.
А след това аз си спомних за своите задължения.
Наблюдателите още от детските си години са научени да обявяват тревогата си без задръжки; всеки път, когато Наблюдателят реши, че светът е в опасност, той трябва да бие тревога. Трябва ли сега да съобщя на Защитниците? Четири пъти през живота ми беше обявявана тревога, и всеки път — погрешно, и всеки Наблюдател, виновен за лъжливата тревога, беше обречен на ужасяваща загуба на статуса. На един му извадиха мозъка и го сложиха в хранилището на паметта; друг стана нютер; на третия изпочупиха всички инструменти и го изпратиха при необвързаните; четвъртият, който напразно се опитваше да продължи Наблюденията си, беше подложен на издевателства от страна на другарите си. Не виждам кой знае какви добродетели в насмешките над онзи, който е прибързал, защото за Наблюдателя е по-добре да вдигне лъжлива тревога, отколкото да премълчи изобщо. Но такива са обичаите на нашия съюз и аз съм длъжен да им се подчинявам.
Обмислих си положението и реших, че не си струва напразно да раздвижвам въздуха.
Помислих си, че Хормон още същата вечер пося в главата ми много и най-различни мисли. Това можеше да бъде нормална реакция на разговорите му за скорошно нахлуване.
Не исках да действам. Реших да не усложнявам положението си с прибързана тревога.
И не я обявих.
Изпотен, объркан, с разтуптяно сърце, аз затворих количката и глътнах хапче за сън.
Събудих се призори и се хвърлих към прозореца в очакване да видя по улиците нашественици. Но всичко беше тихо. Над двореца висеше зимна сивота и сънени Слуги отпъждаха от вратите равнодушни нютери. Първото Наблюдение ми се удаде трудно, но за мое облекчение нощната странност не се повтори. Въпреки че не забравях и това, че нощем чувствителността е по-голяма, отколкото след сън.
Хапнах и излязох на двора. Хормон и Евлуела бяха вече там. Тя изглеждаше уморена и потисната, изтощена от нощта, прекарана с Принца на Рам, но аз не й казах нищо за това. Хормон, небрежно облегнат на стената, изпъстрена с кръгли раковини, ме попита:
— Е, как е наблюдението ти?
— Нищо.
— Какво ще правиш?
— Ще бродя по Рам — отговорих аз. — Идвате ли с мен? Евлуела? Хормоне?
— Разбира се — каза той, а тя кимна леко и ние, като туристи, се отправихме да разглеждаме великолепния Рам.
Веднага стана така, че Хормон ни стана гид в тази бъркотия на древности в Рам, което опровергаваше твърдението му, че никога по-рано не е бил тук. Той описваше всичко онова, което виждахме на продухваните от вятъра улици, не по-зле от всеки Летописец. Тук бяха хаотично представени всичките хилядолетия на Рам. Ние видяхме куполите на силовите станции от Втория Цикъл, Колизея, където в незапомнено далечни времена със зверове са се биели хора, самите те приличащи на зверове. И сред развалините на това вместилище на ужасите Хормон ни разказваше за грубостта на онази невъобразимо далечна древност. „Те са се биели — разказваше той, — голи, пред гигантска тълпа от народа. Хората са излизали невъоръжени срещу зверовете, които са се наричали лъвове — гигантски космати котки с космати глави — и когато лъвът е агонизирал, победителят се е обръщал към Принца на Рам с молба да му прости престъплението, което е извършил и което го е хвърлило на арената. Ако той се е биел добре, Принцът правел жест с ръка: с вдигнат нагоре палец сочел няколко пъти към дясното рамо. Но ако човекът проявявал страх, или пък лъвът продължавал да напада и след нанасянето на смъртоносната му рана, Принцът правел друг жест и човекът е трябвало да се бие със следващия звяр.“ Хормон ни показа този жест: юмрук с изправен среден пръст, рязко вдигнат нагоре.