Пряко сили, като че ли изведнъж ми се бяха вдървили ставите, аз се приближих до другата страна на глобуса. Евлуела застана до мен, а Хормон се отмести встрани, като че ли изобщо не му беше интересно. Посочих изрязаните островчета, които се издигаха като две дълги ленти от Земния Океан: остатъци от изчезнали Континенти.
— Тук — посочих един Остров на запад. — Тук съм роден.
— Толкова далече! — възкликна Евлуела.
— И толкова отдавна — казах. — В средата на Втория Цикъл. Както ми се струва понякога.
— Не! Това не може да бъде! — но тя ме погледна така, като че ли действително можех да бъда на няколко хиляди години.
Усмихнах се и я погалих по кадифената шия:
— Само ми се струва така — казах аз.
— А кога си напуснал дома?
— Когато бях два пъти по-възрастен от теб — отговорих аз. — Дузина години бях Наблюдател в Палеш. След това Волята ми заповяда да се отправя отвъд океана, в Анфрика. Отидох, поживях малко в горещите страни. Ходих и по-нататък, в Егапт. Там срещнах една малка Въздухоплавателка. Настъпи мълчание. Дълго гледах към островите, които бяха мой дом, и във въображението ми изчезна непохватния, очукан от живота старец, какъвто бях сега, и се видях млад и силен да се катеря по зелените планини и да плувам в студеното море, да извършвам Наблюдение на края на белия бряг, в който постоянно се удря прибоят.
Аз си спомнях, а през това време Евлуела се приближи до Хормон и попита:
— А ти? Покажи ни откъде си ти! Хормон вдигна рамене.
— На този глобус мястото не е показано.
— Но това е невъзможно!
— Нима?
Тя се притисна към него, но той я отстрани и ние минахме през страничния изход, като се озовахме на улицата.
Аз започнах да се изморявам, но Евлуела ме дърпаше напред, като искаше до обяд да разгледа целия град; и ние вървяхме през преплетени улици, край блестящите палати на Магистри и Търговци, край вонещите крака на Слуги и Амбулантни Търговци, преминаващи в катакомби, покрай убежищата на Клоуни и Музиканти, през квартала на Сомнамбулите, чиито обитатели ни умоляваха да влезем и да купим истината, която им се явяваше в транса. Евлуела ни погледна, но Хормон поклати отрицателно глава, а аз само се усмихнах и ние отминахме. Сега бяхме на края на парка, съвсем близо до градския център. Тук се разхождаха жителите на Рам, като се придвижваха с необичайна за горещия климат енергия; ние също се присъединихме към тези маршируващи пехотинци.
— Виж! — каза Евлуела. — Колко е ярка!
Тя сочеше към сияещата арка на грамадна полусфера, която покриваше някаква си стара сграда. Присвих очи и можах да видя отвътре изветряла каменна стена и тълпа от хора. Хормон каза:
— Това е Устата на Истината.
— Какво? — попита Евлуела.
— Ела! Ще видиш!
Под полусферата се тачеше опашка. Застанахме в единия й край и скоро стигнахме до входа, като разглеждахме започващата зад прага страна на застиналото време. Защо ли тази сграда и още няколко съседни бяха снабдени със специална защита — това не знаех и попитах Хормон, чиито познания бяха изключително задълбочени, като знания на Летописец. Той отговори:
— Защото това е царството на определеността, където онова, което казва някой, абсолютно съвпада с онова, което е в действителност.
— Не разбирам — каза Евлуела.
— На това място е невъзможно да се излъже — обясни Хормон. — Можете ли да си представите друг древен паметник, който да се нуждае от по-голяма защита? Той направи една крачка в тесен коридор, фигурата му стана неясна и аз побързах след него. Евлуела се колебаеше, мина известно време, преди да се реши да влезе.
Тя се спираше пред всеки праг, като че ли я издухваше вятърът, който духаше покрай разделителната линия между големия свят и джобната вселена, в която се намирахме.
Устата на Истината се намираме зад втората защитна линия. Натам се виеше опашка и един важен Разпоредител контролираше броя на влизащите в светилището. Мина известно време, преди да ни разрешат да влезем. Озовахме се пред една свирепа уродлива глава, разядена от времето, ужасните челюсти бяха широко отворени. Раззинатата уста представляваше тъмна и зловеща дупка. След като хвърли поглед към главата, Хормон кимна, сякаш бе удовлетворен, че всичко се е оказало такова, каквото си го е мислел.
— И какво трябва да направим сега? — попита Евлуела.
Хормон каза:
— Наблюдателю, сложи си дясната ръка в Устата на Истината.
Намръщих се, но се подчиних.
— Сега — каза Хормон — един от нас ще ти зададе въпрос. Ти си длъжен да отговориш. Ако излъжеш, челюстите ще се затворят и ще ти отхапят ръката.