— Не! — възкликна Евлуела.
Внимателно огледах челюстите, стиснали китката ми. Наблюдател без ръка не става за нищо; във времената на Втория Цикъл можеше да си поръчаш протеза, по-добра от собствената ти ръка, но Вторият Цикъл остана в миналото и подобен лукс сега вече не се намира.
— Но как става това? — попитах аз.
— В обсега на това помещение Волята е необикновено силна — отговори Хормон. — Тя неумолимо отделя истината от лъжата. Зад ъгъла на тази стена спят трима Сомнамбули, чрез които говори Волята, а те управляват Устата. Страхуваш ли се от Волята, Наблюдателю?
— Страхувам се от собствения си език.
— По-смело! Пред тази стена никога не е била изричана лъжа. Никой не е губил тук ръката си!
— Тогава, хайде — казах аз. — Кой ще пита?
— Аз — каза Хормон. — Отговори ми, Наблюдателю, без да извърташ, може ли да се каже, че животът, прекаран в Наблюдение, е живот, преминал плодотворно?
Дълго мълчах, като си събирах мислите и гледах към челюстите. Накрая казах:
— Да се стои на стража в името на човека — това сигурно е най-благородната задача, на която може да се посвети човек.
— Внимавай! — извика разтревожено Хормон.
— Но аз още не съм свършил — възразих аз.
— Тогава давай по-нататък.
— Но да се посветиш в търсенето на враг — плод на нечие въображение, е глупаво; да се превъзнася онзи, който дълго и добросъвестно търси врагове, които никога няма да дойдат — това е глупаво и погрешно. Животът ми мина напразно.
Челюстите на устата на Истината не трепнаха.
Издърпах ръката си. Оглеждах дланта си така, сякаш току-що е израснала от китката ми. Изведнъж се почувствах остарял с няколко цикъла. Евлуела, с широко отворени очи и длан, притисната до устните, беше потресена от онова, което казах. Думите ми сякаш още звучаха пред ужасния идол.
— Беше казано откровено — каза Хормон, — но и без особено самосъжаление. Много жестоко съдиш себе си, Наблюдателю.
— Говорих, за да спася ръката си — отговорих аз. — На теб ти се искаше да излъжа?
Той се усмихна и се обърна към Евлуела:
— Сега е твой ред.
Малката Въздухоплавателка внимателно се приближи до Устата на Истината и се виждаше, че се страхува. Тънката й ръчица се разтрепери, когато я сложи върху студения камък на челюстите. С усилие се преборих с желанието да се хвърля и да я измъкна от изкривената в дяволска гримаса каменна глава.
— Кой ще задава въпрос? — попитах аз.
— Аз — отговори Хормон.
Крилете на Евлуела леко потръпнаха. Лицето й побеля, ноздрите трепнаха, приповдигна се горната устна. Тя стоеше, облегната до стената, и с ужас гледаше към мястото, където лежеше ръката й. Зад защитната линия я гледаха размазани лица, устни произнасяха думи, които, без съмнение, означаваха недоволство от дългата ни визита, но нищо не се чуваше. Въздухът беше топъл, влажен и застоял, сякаш идваше от кладенец, изкопан в пластовете на Времето.
Хормон каза бавно:
— Тази нощ ти позволи на тялото си да даде наслаждение на Принца на Рам. Преди това ти беше подарила себе си на Мутанта Хормон, въпреки че подобни връзки се забраняват от обичай и закон. Още по-рано ти си била приятелка на Въздухоплавателя, сега покойник. Ти си можела да имаш и други мъже, но за тях аз нищо не зная, пък и това не е важно за моя въпрос. Кажи ми ето какво, Евлуела: кой от тримата ти е доставил най-голямо физическо удоволствие, кой от тях съумя да разтърси чувствата ти, кого от тримата ти щеше да избереш за свой приятел, ако имаше възможност да избираш?
Исках да протестирам, защото Мутантът зададе три въпроса, а не един, като се възползва от подходящия момент. Но не успях, защото Евлуела отговори без никакво колебание, сложила до лакът ръка в гримасничещата уста:
— Принцът на Рам ми даде огромна наслада, равна на която аз още не познавах, но той е студен и жесток и аз се страхувам от него. Своя загинал Въздухоплавател обичах по-силно от когото и да било преди и след него, но той беше слаб, а аз не бих искала да имам слаб приятел. Ти, Хормоне, даже сега ми се струваш чужд и чувствам, че не познавам нито тялото, нито душата ти, но все пак, въпреки голямата пропаст между нас, само с теб аз бих се съгласила да прекарам дните си.
Тя извади ръка от Устата на Истината.
— Добре казано! — възкликна Хормон, въпреки че искреността в думите й го нараняваше и му беше приятна в еднаква степен. — Ти придоби красноречие, когато обстоятелствата наложиха това. Е, сега е мой ред да рискувам ръката си.
Той се приближи до устата. Аз казах: