Напуснах приюта по пладне. Най-напред тръгнах към двореца, който все още беше отворен. Наоколо безпорядъчно лежаха просяци: едни в наркотично опиянение, други спяха, болшинството бяха мъртви; мъртвите лежаха така, че беше ясно: изпопребили са се помежду си, обхванати от паника и ярост. Край един от трите черепа на информационното устройство клечеше с объркан вид един Разпоредител. Аз влязох и той каза:
— Не работи. Мозъкът не отговаря.
— Какво стана с Принца на Рам?
— Мъртъв е. Свалиха го.
— С него беше и младата Въздухоплавателка. Какво знаете за нея?
— Нищо. Мисля, че е мъртва.
— А градът?
— Падна. Завоевателите са навсякъде.
— Убиват ли?
— Никого и с пръст не са пипнали — каза Разпоредителят. — Те са във висша степен вежливи. Те ни СЪБИРАТ!
— Само в Рам или навсякъде?
Той вдигна рамене и започна ритмично да се полюлява напред-назад. Оставих го на мира и тръгнах по-нататък в двореца. За мое учудване, стаите на Принца не бяха блокирани. Влязох, поразен от невъобразимата помпозност на килимите, завесите, светилниците, камините. Минавах от стая в стая, докато стигнах, в края на краищата, до постелята на Принца: за балдахин служеше тялото на огромна раковина от планета на друга звезда и гледайки отворената раковина, аз се докоснах до невъобразимо мека тъкан, с която се е завивал Принцът на Рам; спомних си, че и Евлуела е лежала тук, и ако бях по-млад, щях да се разплача.
Напуснах двореца и бавно пресякох площада в началото на дългия си път за Парриш.
И тук за първи път видях нашите завоеватели. Една машина с непозната конструкция се изтърколи на края на площада и от нея се появиха приблизително около дузина фигури.
Те бяха почти човешки. Бяха високи и едри, с широк, като на Хормон, гръден кош и само прекомерната дължина на ръцете им издаваше, че това са пришълци. Видът на кожата им беше някак си странен и ако бях по-близо, щях да разгледам по-добре очите им, устните и ноздрите, които се различаваха от човешките. Без да ми обръщат никакво внимание, те пресякоха площада, вървейки с неустойчива, поклащаща се походка, което живо ми напомняше маниера на вървене на Хормон — и влязоха в двореца. Те не изглеждаха нито високомерни, нито войнствени.
Зяпльовци. Величественият Рам отново демонстрираше магнетичното си въздействие.
Оставяйки новите хазяи с тяхното любопитство, аз закрачих към покрайнините на града. Зимен студ се промъкна в душата ми. Размишлявах: беше ли това тъга по нашия Рам? Или скърбях за изчезналата Евлуела? Или причината беше само в това, че бях пропуснал вече три Наблюдения, и като всеки наркоман чувствах мъките на лишението?
Разбрах, че съм наранен от всичко това, но най-много от последното. Никого не срещнах, докато вървях към портите. Страхът от новите господари караше рамляните да се крият. От време на време преминаваха край мен с бръмчене машини на пришълците, но даже не обръщах глава. Стигнах до западните порти на града, когато слънцето вече почти се беше скрило зад хоризонта. Те бяха разтворени, като ми откриваха изглед към един прекрасен хълм, върху чиито гърди растяха дървета с тъмнозелени корони. Минах под арката и видях наблизо фигурата на Пилигрим, който бродеше бавно по пътя към града.
Странно беше да го виждам с препъваща се, несигурна походка, защото даже плътните кафяви одежди не можеха да скрият младостта и силата му; той вървеше изправен, с разгърнати рамене, но все пак походката му беше спъната и тътреща се като на старец. Когато го догоних и надникнах под качулката, разбрах всичко — бронзовата маска, която носят всички Пилигрими, беше монтиран ревербератор, който се използваше от слепите, за да разберат навреме за срещаните по пътя препятствия.
Той почувства моето присъствие и каза:
— Аз съм сляп Пилигрим. Моля да не ми причинявате вреда.
Това не беше глас на Пилигрим, това беше силен, рязък, повелителен глас.
Отговорих:
— Нямам намерение на никого да причинявам зло. Аз съм Наблюдател, който миналата нощ изгуби занятието си.
— През изминалата нощ много от нас се лишиха от занятията си, Наблюдателю.
— Само не и Пилигримите.
— Не — каза той. — Пилигримите — не.
— Откъде си тръгнал?
— От Рам.
— И никъде конкретно?
— Наникъде — каза Пилигримът. — Съвсем наникъде. Просто ще бродя по света.
— Тогава можем да вървим заедно — казах аз, защото да се върви с Пилигрим е небивало щастие, а след загубата на Хормон и Евлуела аз бях принуден да вървя сам. — Аз отивам в Парриш. Отиваме ли?