— За там — с особено удоволствие — горчиво отговори той. — Да, ще тръгна с теб за Парриш. Но каква работа може да има там един Наблюдател?
— Наблюдателят сега никъде не може да има работа. Отивам в Парриш, за да си предложа услугите на Летописците.
— А-а.
— Сега, когато падна Земята, аз искам да зная повече за годините й на възход.
— Нима е паднала цялата Земя, а не само Рам?
— Мисля, че да — отговорих аз.
— А-а — отвърна Пилигримът. — А-а.
Той потъна в мълчание и ние тръгнахме по пътя. Подадох му ръка и той повече не се препъваше, а закрачи уверено с младежка походка. От време на време нещо си мърмореше, а може би се промъкваха ридания. Когато го разпитвах за живота на Пилигрима, той или отговаряше уклончиво, или премълчаваше. Вървяхме вече час. Заредиха се гори и той изведнъж каза:
— Боли ме лицето. Помогни ми да наглася по-добре тази маска!
За мое учудване той започна да я сваля. Дъхът ми секна, защото на Пилигримите е забранено да си показват лицето. Сигурно е забравил, че аз не съм сляп.
Той започна да си сваля маската, като казваше:
— На теб едва ли ще ти хареса това зрелище.
Огънатият бронз падна от челото и най-напред видях очи, които съвсем наскоро бяха престанали да виждат. Зеещи дупки, в които е бил не скалпелът на хирурга, а по-скоро разтворени пръсти; след това се показа породист нос и най-накрая — тънките стиснати устни на Принца на Рам.
— Ваше Величество! — неволно се изтръгна от мен. Потоци от засъхнала кръв по бузите. Около очните кухини — някаква си маз. Той едва ли чувстваше силна болка, защото я беше убил с тази зелена маз, но болката, която ме гореше, беше истинска! — Повече не съм величество — каза той. — Помогни ми. — Ръцете му затрепериха, когато ми протегна маската. — Тези краища трябва да се разширят. Тук… и тук…
Бързо направих каквото беше нужно, защото не можех дълго да гледам лицето му. Той си сложи маската.
Ние мълчаливо тръгнахме по-нататък. Нямах представа как да разговарям с такъв човек. Това беше тъжно пътешествие и за двама ни, но сега бях решил твърдо да бъда негов придружител. Мислех си за Хормон и за това, че той си сдържа думата. И за Евлуела мислех много и на езика ми все се въртеше въпросът какво е станало с любовницата на Принца през онази нощ, но думите не се откъсваха от устата ми.
Настъпи мрак, но слънцето все още сияеше пред нас в златисточервено. Изведнъж аз се спрях и издадох дрезгав звук, защото наблизо се мярна една сянка.
Високо в небето се рееше Евлуела. Кожата й беше изпъстрена от цветовете на залеза, а крилете й, разтворени в цялата си ширина, се преливаха с всички цветове на дъгата. Тя беше на височина стотина човешки ръста от Земята и се издигаше все по-високо. За нея аз бях само една точка между дърветата.
— Какво има там? — попита Принцът. — Какво видя?
— Нищо.
— Отговаряй, какво видя?
— Не можах да му се съпротивлявам.
— Видях Въздухоплавателката, Ваше Величество. Тъничко момиче във висините.
— Значи е настъпила нощта.
— Не — казах. — Слънцето още не е залязло.
— Това е невъзможно! Тя може да има само нощни криле! Слънцето щеше да я запрати към земята.
Поколебах се. Не можех да се заставя да му обяснявам как Евлуела можеше да лети денем, въпреки че имаше само нощни криле. Не можех да кажа на Принца на Рам, че до нея летеше Хормон, летеше без криле, леко плъзгайки се във въздуха, като придържаше с ръка тесните й рамене и й помагаше да преодолее налягането на слънчевите лъчи.
— Е — попита настойчиво той. — Защо тя лети денем?
— Не зная — казах аз. — За мен това е загадка. Сега се случват много неща, които не мога да разбера.
И той отново замълча. Прииска ми се да извикам Евлуела, но знаех, че тя не може и не иска да чува ничии гласове, и затова тръгнах срещу залязващото слънце към Парриш, водейки слепия Принц. А над нас, високо в небесата, летяха Евлуела и Хормон, летяха към последните отблясъци на деня, докато накрая се издигнаха толкова високо, че станаха невидими за моите очи.