— Не трябваше да го вземаш оттам.
— Чакай! — извика той и отново пъхна ръка в кесията. Извади пълна шепа кръгли метални пластинки и със звън ги изсипа в краката ми. — Монети! Пари! Погледни ги, Наблюдателю! Ликовете на царете!
— На кого?
— На древните законодатели. Не познаваш ли историята на миналите цикли?
Аз го погледнах учудено.
— Навсякъде ти казваш, че не членуваш в нито един съюз, Хормоне. Но не може да си Летописец и да криеш това от мен?
— Виж ми лицето, Наблюдателю. Мога ли да принадлежа към какъвто и да е съюз? Нима там ще вземат Мутант?
— Може би — казах аз, като оглеждах златистата му коса, дебелата восъчна кожа, пурпурночервените му очи, щърбата уста. Хормон беше отгледан с тератогенични лекарства. Това беше урод, прекрасен по рода си, но все пак урод, Мутант, извън човешките закони и обичаи. От Третия Цикъл на цивилизацията. Мутантите нямаха даже свой съюз.
— Тук има още нещо — каза Хормон.
Кесията беше изключително вместителна; в сивия нагънат отвор можеше при необходимост да влезе целият свят, но в същото време тя беше с големината на ръка, не повече. Хормон извади от там части на механизми, ролки със записи, ъгловати предмети от кафеникав метал, които можеха да бъдат старинни инструменти, три квадратчета от блестящо стъкло, пет късчета хартия (хартия!) и още цял куп различни старинни предмети.
— Виж — каза той. — Плодотворна разходка, Наблюдателю! И всичко това е събрано не просто така. Всеки предмет е записан, снабден е с етикет: пласт, възраст, разположение. Тук са десет хилядолетия на Рам.
— А струваше ли си да вземаш тези неща? — попитах със съмнение.
— Защо пък не? Кой ще се сети за тях? Кой в нашия цикъл се грижи за миналото?
— Летописците.
— За тяхната работа не са нужни предмети.
— Но защо са ти на теб всички тези неща?
— Интересува ме миналото, Наблюдателю. Аз съм необвързан и се увличам от наука. Какво толкова? Нима уродът не може да търси знания?
— Разбира се, разбира се. Търси, каквото искаш! Запълвай времето си! Това е Рам. При изгрев слънце тръгваме. Надявам се там да намеря работа.
— Ти можеш да имаш затруднения.
— Защо?
— В Рам сега е пълно с Наблюдатели, можеш да не се съмняваш. Едва ли ще има голяма нужда от твоите услуги.
— Аз ще потърся милостта на Принца на Рам — казах аз.
— Принцът на Рам е труден, студен и жесток човек.
— Познаваш ли го?
Хормон вдигна рамене.
— Чувал съм туй-онуй. — Той започна да напъхва съкровищата си обратно в кесията. — Опитай си късмета, Наблюдателю! Имаш ли избор?
— Никакъв — казах аз и Хормон се засмя.
Той пъхаше плячката си обратно. Открих, че съм дълбоко засегнат от думите му. В този непостоянен свят той изглеждаше много сигурен в себе си, този необвързан тип, уродлив мутант, човек в нечовешки облик! Как можеше той да бъде толкова студен, такъв променлив? Той живееше, без изобщо да се интересува от бедственото си положение, и закачаше всекиго, който проявяваше страх. Хормон странстваше вече десети ден с нас, ние го срещнахме в древния град в подножието на Вулкана, на юг от морския бряг. Аз и не допуснах, че той ще се присъедини към нас. Той се самопокани, със съгласието на Евлуела, както ми се струва. Пътищата са тъмни и студени по това време на годината, горите гъмжат от всевъзможни зверове и старецът-, който пътешестваше с момичето, трябваше да бъде благодарен на съдбата, щом с тях върви мускулест младеж като Хормон. Въпреки че понякога имаше моменти, когато бих искал да го няма с нас. Като сега, например.
Бавно се върнах при количката си.
Хормон произнесе, като че ли едва сега е забелязал:
— Аз те откъснах от Наблюдението?
Отговорих спокойно:
— Да.
— Извинявай! Продължавай си работата. Аз ще те оставя на мира — и той ми подари ослепителната си крива усмивка, толкова изпълнена с очарование, че изглади високомерието на думите му.
Натисках клавиши, въртях скалите за фина настройка, наблюдавах циферблатите. Но не изпаднах в транс, защото ми пречеше присъствието на Хормон и страхът, че той отново ще наруши концентрацията ми в най-важния момент, въпреки обещанието си. Все пак не издържах и отместих поглед от апаратурата. Хормон стоеше от другата страна на пътя, изпънал шия, за да открие поне някаква следа от Евлуела. Когато се обърнах към него, той почувства това.
— Нещо не е в ред, Наблюдателю?
— Просто моментът е неподходящ за работа. Ще почакам.
— Кажи ми — попита той, — когато враговете на Земята дойдат от своите звезди, твоите машини ще помогнат ли действително, за да се разбере за това?
— Сигурен съм, че да.