През прореза в стената ни оглеждаха любопитни очи. Когато бяхме преминали наполовина през портите, спря ни дебел, сипаничав Пазач с увиснали бузи и ни попита каква работа имаме в Рам.
Аз назовах своя съюз и целта на пристигането си и на лицето му се мярна недоволна гримаса.
— Иди някъде другаде, Наблюдателю. На нас са ни нужни само онези, които носят полза.
— Наблюдението също носи полза — казах разярено.
— Не се и съмнявам. Не се и съмнявам. — Той се наклони към Евлуела. — Това кой е? Наблюдателите не се променят. Нали?
— Тя е само моя спътничка.
Пазачът дрезгаво се засмя.
— Бас държа, че ти пътешестваш често по този път. Не мисля, че на нея това й стига. На колко е тя, на тринадесет, четиринадесет? Ела тук, малката! Разреши ми да те обискирам! Нямаш ли контрабанда? — и той започна бързо да я опипва, намръщи се, когато стигна до гърдите й, и вдигна вежди, когато се натъкна на хълмчетата от крилете й под лопатките. — Какво е това? Какво е това? Отзад е повече, отколкото отпред? Въздухоплавателка, а? Мръсна работа е това — Въздухоплавателни, пътуващи със стари вонящи Наблюдатели. — Той замърмори и затършува с ръка по-нататък. Хормон пристъпи яростно към него и в очите му блесна смъртта. Аз навреме го хванах за ръката с цялата си сила и го избутах назад, докато не беше погубил всички ни. Той се отскубна, като едва не ме събори; след това изведнъж се успокои, затихна и запази ледено спокойствие, докато дебелият Пазач не завърши търсенето на контрабанда.
Измина още известно време, след което Пазачът се обърна към Хормон и попита:
— А ти какво си?
— Необвързан, Ваша милост — отговори той с рязък тон. — Смирен и ненужен продукт на тератогенетиката, но въпреки това и независимо от това свободен човек, който желае да влезе в Рам.
— Като че ли тук са ни малко уродите.
— Аз малко ям и много работя.
— Ти щеше да работиш още повече, ако беше нютер — каза Пазачът.
Хормон се изчерви. Аз попитах:
— Може ли да минем?
— Един момент. — Пазачът нахлузи на главата си шлема за предаване на мисли и очите му се свиха, когато той предаваше съобщение в хранилището на паметта. Лицето му се напрегна, след това се отпусна и след няколко секунди дойде отговорът. Ние не го чухме, но появилото се на лицето на Пазача объркано изражение ясно говореше за това, че не е намерена някаква причина, за да ни затръшнат достъпа към Рам.
— Минавайте — каза той — Всички! Бързо!
Ние преминахме портите.
— Аз можех да оставя мокро място от него.
— А вечерта щяха да те нютират. А така, само малко търпение — и ние сме в Рам.
— Но как само той я опипваше!…
— Теб много те привлича Евлуела — казах аз. — Спомни си, че тя е Въздухоплавателка и има сексуална несъвместимост с необвързаните.
Хормон не обърна внимание на това заяждане.
— Тя ме привлича не повече, отколкото теб, Наблюдателю. Но ме боли да гледам как я ухажват по такъв начин. Аз щях да го убия, ако ти не ме беше издърпал.
Евлуела каза:
— Сега, когато сме в Рам, къде ще се спрем?
— Дайте ми най-напред да намеря щаб-квартирата на моя съюз — казах аз. — Аз ще се регистрирам в Хотела на Наблюдателите. А след това ще отидем в Ложата на Въздухоплавателите да се нахраним.
— А след това — каза сухо Хормон, — ние ще отидем при Необвързаните — в Сточната Канавка — за медни монети.
— Жал ми е за теб, защото ти си Мутант — казах му аз, — но ми се струва, че да се самосъжаляваш не е красиво. Хайде да вървим!
Ние вървяхме по калдъръмената, продухвана от вятъра улица, вървяхме в Рам. Сега се намирахме във външния пръстен на града, където приземните постройки завършваха с тромавите корпуси на защитните устройства.
Вътре се издигаха блестящи кули, които бяхме видели от полята през изминалата нощ; остатъци от древния Рам, старателно съхранявани в течение на десет хилядолетия, а може би и повече; пазарът; заводската част; гърбиците на станциите по съобщенията; храмовете на Волята; хранилищата на паметта; подслоните за Спящите; братствата на извънземните; правителствените сгради; щаб-квартирите на всевъзможни съюзи.
На ъгъла, до една сграда от втория цикъл, със стени от някаква си каучукообразна маса, аз открих обществен шлем за предаване на мисли и го сложих на главата си. В същия този момент мислите ми препуснаха надолу по кабела, достигнаха до разпределителя, откъдето излизат отклонения към мозъците-колектори в хранилищата на паметта. Преминах през разпределителя и видях самия мозък, нагънат, бледосив на фона на зеленината на обиталището му. Един Летописец някога ми беше казал, че през миналите цикли хората са нравели машини, за да мислят вместо тях, въпреки че тези машини били ужасно скъпи, изисквали много място и изгаряли огромно количество енергия. Но това не беше най-смешното чудачество на прадедите; защо да се строи изкуствен мозък, когато смъртта всеки ден подарява толкова великолепни истински мозъци, които може да бъдат поставени в хранилища за памет? Може би те не са знаели как става това? Трудно е да се повярва.