Нора Робъртс
Нощни птици
ПЪРВА ГЛАВА
— И така, нощни птици, наближава полунощ, а вие слушате радио КИП. Пригответе се да чуете пет последователни хита. Аз съм Сила О’Роарк и, скъпи, нека тази песен отлети право към теб.
Гласът й бе като горещо уиски, разливаше се гладък и завладяващ. Бе пленителен, гърлен, с едва доловим южняшки акцент, сякаш специално създаден за радиото. Всеки мъж в Денвър, включил се на честотата на нейното предаване, бе готов да повярва, че думите й са отправени специално към него.
Тя пусна първите пет хита, както бе обещала на слушателите. От пулта се понесе музика. Можеше да свали слушалките и да се наслади на три минути и двадесет и две секунди тишина. Сила предпочиташе звука на музиката. Тази любов бе единствената причина за успеха й в радиото.
Гласът й бе истински дар. Преди години успя да убеди шефа си да я назначи на първата й длъжност в провинциална радиостанция в Джорджия, която предаваше на ниска честота и разчиташе на още по-нисък бюджет. Тогава Сила нямаше нито опит, нито препоръки. Можеше да покаже само чисто новата си диплома от гимназията. Прекрасно разбираше, че бе получила работата единствено заради звученето на гласа си. Заради него, и заради готовността си да работи за мизерно заплащане, да прави кафета и, когато се налага, да замества секретарката. Десет години по-късно гласът вече не бе единственото й качество. Но той отново се оказваше решаваща сила.
Никога не успя да намери време, за да завърши мечтаното висше образование в областта на радиокомуникациите. Въпреки това можеше да замества и наистина заместваше ту тонтехниците, ту водещите, ту репортерите, дори програмния директор. Притежаваше феноменална памет за песни и изпълнители и ги уважаваше и ценеше. Радиото й бе дом вече цяло десетилетие и тя го обичаше.
Много често съблазнителното й присъствие в ефир противоречеше напълно на целеустремената, организирана и амбициозна жена, която рядко спеше повече от шест часа и обикновено хапваше нещо набързо в движение. Образът, с който масовата публика свързваше Сила О’Роарк, бе на сексапилна принцеса, водеща радиопредаване, която често общува с видни личности, а професията й носеше ореола на очарование и непрестанни вълнения. В действителност истинската Сила прекарваше по десет часа в радиото или извън него, пак по работа, и бе твърдо решена да помага на сестра си, докато завърши колежа. През последните две години младата жена не бе излязла на нито една среща.
Нямаше и желание да излиза.
Свали слушалките и отново погледна предвиденото за следващия петнадесетминутен блок. Докато звучеше някоя от десетте най-добри песни, в пулта цареше тишина. Сила оставаше сама с просветващите светлини и многобройните копчета. Това бяха любимите й моменти.
Когато преди шест месеца прие работата в радио КИП, в Денвър, настоя за нощния блок, от 22:00 до 2:00 часа след полунощ, въпреки че обикновено го даваха на новите диджеи. С десетгодишния си успешен опит можеше да вземе едно от предаванията в най-слушаното време, с най-голяма аудитория. Тя обаче предпочиташе нощта и през последните пет години си бе извоювала име сред слушателите на тези самотни часове.
Обичаше да е сама, беше й приятно да посвещава гласа си и да изпраща музиката на други, които като нея предпочитаха нощта.
Без да сваля поглед от часовника, Сила отново нагласи слушалките. В затихващите ритми на хит номер четири, непосредствено преди хит номер пет, тя повтори името на песента и изпълнителя на номер четири и обяви следващия хит, а след това съобщи инициалите на станцията и честотата. Извади касета с предварително записани новини и я зареди. Веднага след новините започваше любимата й част от предаването — изборът на слушателите.
Ставаше й приятно, когато наблюдаваше светлините на звънящите телефони, радваше се да чуе различни гласове. Разговорите я откъсваха от кабината за петдесет минути всяка нощ и тези минути бяха доказателството, че има хора, истински хора, с истински живот, които я слушат.
Запали цигара и се отпусна на въртящия се стол. Това беше последният й спокоен момент за следващия час.
Сила не беше спокоен човек. Гласът й подвеждаше хората, а дори не приличаше на пленителна фатална жена. Ноктите й не бяха лакирани, не слагаше и червило. Рядко успяваше да отдели време от натоварената си програма за лак или червило. Тъмнокафявите й очи бяха притворени, докато се отпускаше на стола. Миглите й бяха дълги, наследени от вечно замечтания й баща. В контраст с копринените мигли и бледата гладка кожа, чертите й бяха остри и излъчваха сила. Природата я бе дарила с истински облак гъста чуплива черна коса, която тя безмилостно опъваше назад, слагаше й шноли или я замяташе, увита като змия, за да освободи място за слушалките.