Не можеше да се остави на гнева и недоволството, когато жената до него се бе превърнала от бодлива тел в крехко стъкло. Ала ако беше прав за Сила, ако усетът му не го лъжеше, прекалено много съчувствие щеше отново да запали искрата у нея.
— Искаш ли кафе?
— Не, благодаря. — Ъгълчетата на устата й за част от секундата се повдигнаха нагоре. — Изпила съм достатъчно, за да събуди и слон. — Тя въздъхна дълбоко. Вече не й беше лошо и цялата замаяност от случилото се преминаваше. — Извинявай, готин. Ти просто си вършеше работата.
— Правилно си разбрала. Защо ми казваш готин?
Сила отвори очи и огледа внимателно лицето му, макар и съвсем за кратко.
— Защото си такъв. — Извърна се отново и бръкна в чантата си, за да се опита да изрови цигарите. — Страх ме е. — Не й беше приятно, че признанието й бе направено с несигурен глас, че ръцете й потрепваха, докато се опитваше да запали клечката кибрит.
— Позволено ти е.
— Не. Искам да кажа, че наистина ме е страх. — Тя бавно изпусна дима, докато наблюдаваше как лимузина последен модел префуча надолу по пътя и се скри в нощта. — Той иска да ме убие. Мисля, че изобщо не го бях разбрала до тази вечер. — Сила потръпна. — Няма ли парно в това подобие на кола?
Бойд включи отоплението докрай.
— По-добре е, когато си уплашена.
— Защо да е по-добре?
— Тогава ще ни сътрудничиш.
Тя се усмихна. Това вече бе цяла усмивка и сърцето му спря за миг.
— Нищо подобно. Това бе само моментно отпускане. Щом се пооправя, ще продължа да ти тровя живота.
— Ще се постарая да не свиквам. — Той разбираше, че няма да е лесно да свикне с начина, по който очите й излъчваха топлота, когато се усмихваше, с начина, по който гласът й обгръщаше мъжа и го караше да се чуди. — Вече по-добре ли си?
— Много по-добре. Благодаря. — Сила загаси цигарата, щом Бойд потегли. — Доколкото разбирам, знаеш къде живея.
— Нали затова съм детектив.
— Неблагодарна работа. — Тя отметна косата си от челото. Могат да поговорят, реши Сила. Просто да си поговорят. Тогава нямаше да мисли непрекъснато. — Защо не заминеш някъде да пазиш добитък или да дамгосваш бикове? Приличаш на истински каубой.
Той се замисли.
— Не съм сигурен, че това беше комплимент.
— Бързо загряваш, готин.
— Бойд — поправи я той. — Нищо няма да ти стане, ако ми кажеш името. — Тя само сви рамене, а Бойд й хвърли с крайчеца на окото си поглед, изпълнен с любопитство. — Сила. Това сигурно идва от Присила, нали?
— Никой не ми казва Присила повече от веднъж.
— Защо не?
Тя му отправи най-сладката си усмивка.
— Защото им отрязвам езиците.
— Ясно. А искаш ли да ми кажеш защо не понасяш ченгетата?
— Не. — Сила се обърна и се загледа през прозореца. — Обичам нощта — каза тя по-скоро на себе си. — Можеш да вършиш неща, да говориш неща в три сутринта, които в три следобед никога не би изрекъл или направил. Вече дори не мога да си представя как бих работила през деня, когато хората не спират да бомбардират ефира с обаждания.
— Не обичаш много хората, нали?
— Само някои. — Нямаше желание да говори за себе си, за това, което обича и мрази, за успехите си, за провалите. Искаше да говорят за него, за да задоволи любопитството си, за да поотпусне опънатите си до крайност нерви. — От кога работиш нощна смяна, Флечър?
— От около девет месеца — погледна я той. — Срещаш доста интересна… категория хора.
Сила се разсмя, учудена, че все още може да се смее.
— Да не мислиш, че само ти си се натъквал на тях? От Денвър ли си?
— Тук съм роден и отраснал.
— Харесва ми — призна тя за свое учудване. Дори не се беше замисляла. Това бе просто мястото, където имаше подходящ колеж за Дебора и добри възможности за нея. Но ето че след шестте месеца, прекарани тук, бе започнала да пуска корени. Още много плитки, ала въпреки това си бяха корени.
— Това означава ли, че ще останеш? — Бойд зави по тиха странична улица. — Направих малко проучване. Изглежда две години на едно място е ненадминатият ти максимум.
— Обичам промените — заяви Сила и сложи край на разговора. Нямаше да позволи на някой да рови в миналото и личния й живот. Когато спря в алеята към къщата, тя вече бе откопчала предпазният колан. — Благодаря ти, че ме докара, готин.
Преди да успее да хукне към входната врата, той бе до нея.
— Дай ми ключовете.
Те вече бяха в ръката й. Сила ги стисна, сякаш за да ги защити.
— Защо са ти?
— За да ти докарат колата утре сутринта.
Тя ги подрънкваше и се мръщеше, докато стоеше под лампата над входа. Бойд се зачуди колко ли различно щеше да бъде, ако я изпращаше след една обикновена среща. Тогава нямаше да държи ръце в джобовете си, помисли си мрачно той. И сигурно щеше да има удоволствието да я целуне пред вратата.