Пред вратата ли? Как ли пък не! Щеше да е вътре, с нея. И щеше да има много повече след целувката за лека нощ.
Но това не беше среща. А и всеки глупак можеше да разбере, че между тях не можеше да има нищо обикновено. Ала нещо щеше да се случи. Това можеше да си го обещае. И то в никакъв случай нямаше да бъде обикновено.
— Ключовете? — повтори Бойд.
След като премисли възможностите, Сила реши, че така бе най-добре. Много внимателно извади един-единствен ключ, изваян като огромна музикална нота.
— Благодаря ти.
— Почакай. — Той постави дланта си на вратата, докато тя отключваше. — Няма ли да ме поканиш на чашка кафе?
Сила не се обърна, само леко изви глава.
— Не.
Има дъха на нощта, помисли си Бойд. Тъмен, дълбок, опасен.
— Що за приятелско отношение?
Усмивката й отново се върна.
— Така е. Ще се видим, готин.
Ръката му се спусна и обхвана здраво и нейната, и дръжката на вратата.
— Ти изобщо ядеш ли?
Усмивката й се стопи. Това не го изненада. Бе учуден от новата й реакция. Объркване. И също така той беше готов да се закълне, че го забеляза, срамежливост. Тя се съвзе толкова бързо, че Бойд се зачуди дали не си го бе въобразил.
— Веднъж-два пъти седмично.
— А утре? — Ръката му все още лежеше върху нейната. Не беше сигурен в това, което му се стори, че забеляза в очите й, но със сигурност усети ускорения й пулс под пръстите си.
— Може и да хапна нещо утре.
— С мен.
Сама се учуди, когато се поколеба. От години не бе изпитвала това чувство на несигурност, породено от мъж. А изминалите години бяха безпроблемни и спокойни. Да откажеш да излезеш на среща означаваше просто да кажеш не. Поне така й се струваше. Сега се улови, че й се иска да се усмихне и да го попита в колко часа да е готова. Едва не изрече думите, ала в последния момент се спря.
— Много мило от ваша страна, детектив, но съм пас.
— Защо?
— Не излизам с полицаи.
Преди да се бе размекнала, Сила се вмъкна вътре и затвори вратата под носа на Бойд.
Бойд разбърка документите по бюрото си и се намръщи, случаят О’Роарк съвсем не беше единственото му задължение, а не можеше да си наложи да не мисли за него. Не можеш да не мислиш за О’Роарк, помисли си той и му се прииска да си запали цигара.
Само на петдесет сантиметра от бюрото му един от по-възрастните полицаи пушеше като комин, докато говореше с един от информаторите си. Бойд пое дълбоко дима и си пожела да се научи да го мрази също като другите непушачи.
Но тъй като това не се получаваше, той продължи да се самоизмъчва и пое дълбоко желаната миризма, а заедно с нея и много по-неприятните аромати на управлението. Претопляно кафе, потни тела, евтините парфюми, които се разнасяха около две работещи момичета, седнали с пълно безразличие на една от пейките наблизо.
Това бяха досадни натрапчиви образи, които рядко забелязваше. Тази вечер всичко това му пречеше да се съсредоточи. Миризмите, отмереното потракване на клавиатурите, звъненето на телефоните, скърцането на обувки по линолеума, трепкането на една от лампите на тавана.
Настроението му бе лошо, защото през последните три дни образът на Присила Алис О’Роарк се бе забил в ума му също като трън. Нямаше начин да се отърве от този образ. Може би защото двамата с колежката му се редуваха по време на предаването да я пазят край пулта. Може би защото я бе видял без грижливо поддържаната защитна броня. Може би защото бе почувствал, макар и за миг, реакцията й към докосването му.
Може би е точно това, помисли си недоволно Бойд. А може и изобщо да не бе това.
Той не беше от мъжете, които падат духом, когато им отказват среща. Предпочиташе да мисли, че самочувствието му е добро и че не може да се хареса на всяка жена. Фактът, че го бяха харесвали не една и две през всичките му тридесет и три години, му даваше самоувереност.
Лошото бе, че бе увлечен по една-единствена жена. А тя не искаше и да знае за него.
Ще го преживее.
В момента трябваше да си свърши работата. Чувстваше, че Сила не бе в непосредствена опасност. Ала онзи изрод я притискаше и тормозеше с постоянство и настоятелност. Двамата с Алтия бяха задвижили нещата и вече разпитваха мъже, които имаха досиета, а психологическият им профил приличаше на натрапника. Започнаха да ровят в личния и професионалния живот на Сила още от момента на пристигането й в Денвър и изключително дискретно подпитваха колегите й.
До този момент не бяха успели да открият и най-незначителната следа.