Сила погледна часовника, отмерващ отлетялото време, загаси цигарата, отпи глътка вода и включи микрофона. Зелената лампичка, която показваше, че е в ефир, светна.
— Тази песен бе за всички влюбени, сгушени до някого или изпълнени с мечти. Останете с мен, Сила О’Роарк, Денвър. Вие слушате радио КИП. Ще продължим с избора на слушателите. — Докато включваше касетката с реклами, тя вдигна поглед. — Здрасти, Ник, как е?
Ник Питърс, студент в колеж, работеше като стажант в радиото. Той вдигна на косата очилата си с тъмни рамки и се усмихна широко.
— Направо ги разбих на теста по литература.
— Браво!
Сила пое чашата димящо кафе с искрена благодарност.
— Още ли вали сняг?
— Спря преди около час.
Тя кимна и се поотпусна. Притесняваше се за по-малката си сестра Дебора.
— Сигурно пътищата са ужасни.
— Не много. Искаш ли нещо с кафето?
Сила му се усмихна разсеяно, замислена за други неща и дори не забеляза обожанието в очите му.
— Не, благодаря. Вземи си от поничките, преди да си тръгнеш. Да знаеш, че са малко старички.
Тя натисна едно от копчетата и отново заговори в микрофона. Младежът я наблюдаваше, докато четеше рекламните предложения. Знаеше, че няма да отвърне на чувствата му, ала бе лудо влюбен. За него Сила бе най-красивата на света, пред която момичетата в колежа изглеждаха тромави, приличаха на бледи отражения на истинската жена, седнала пред него. Тя бе силна, преуспяваща, сексапилна. Същата тази жена почти не го забелязваше. Когато му обърнеше някакво внимание, то бе само разсеяна приятелска усмивка или небрежно махване с ръка.
Вече три месеца събираше смелост, за да я покани на среща. Непрекъснато си представяше как цяла една вечер вниманието й ще бъде насочено към него, само към него.
Сила дори не предполагаше какви чувства изпитва Ник. Ако разбереше какви мисли се въртят в главата му, сигурно щеше да й стане забавно. Дори нямаше да бъде поласкана. Момчето едва бе навършило двадесет и една, седем години по-млад от нея и десетилетия по-малък в много други отношения. Харесваше го. Ник бе ненатрапчив и си вършеше съвестно работата, без да се мръщи на дългите напрегнати часове.
През последните месеци свикна с кафето, което той й донасяше, преди да си тръгне след края на смяната. Изпитваше удоволствие при мисълта, че ще го изпие сама и на спокойствие.
Ник стрелна с поглед часовника.
— Аз, ами, ами ще се видим утре.
— М-м? А, да. Лека нощ, Ник.
Той едва бе прекрачил прага, а тя напълно забрави за него. Натисна един от светещите бутони на таблото.
— Радио КИП. Вие сте в ефир.
— Сила ли е?
— Точно така. Кой се обажда?
— Казвам се Кейт.
— Откъде звъниш, Кейт?
— От къщи… Лейкуд. Съпругът ми е шофьор на такси и е нощна смяна. И двамата слушаме твоето предаване всяка вечер. Може ли да пуснеш песента „Завладяващо нежно чувство“ за Кейт и Рей.
— Веднага, Кейт. Пази домашното огнище топло. — Тя натисна следващото копче. — Радио КИП. Вие сте в ефир.
Както обикновено, предаването течеше гладко. Сила отговаряше на обажданията и записваше имена на песни и посвещения. По стените на малкото студио бяха наредени безброй албуми, плочи на 45 оборота, компакт дискове, всеки един грижливо надписан, за да е по-лесно. След като приемеше няколко слушателски обаждания, тя щеше да прекъсне за реклами и нови предложения, а и за да успее да подготви първата група желани песни.
Някои бяха редовни слушатели и Сила разменяше по няколко думи с тях. Други бяха самотници, които се обаждаха единствено за да чуят нечий глас. Освен тях понякога звънваше и някой смахнат, от когото тя успяваше да се отърве с шега или просто прекъсваше връзката. През всичките години, докато бе приемала обаждания, излъчвани в ефир, нямаше нито един миг на отегчение и досада.
Обичаше тези моменти, докато разговаряше със слушателите и се шегуваше с тях. Спокойно отпусната пред пулта, Сила създаваше, както никога на живо, една неангажиращо приятелска връзка с напълно непознати. Никой човек, чул гласа й, не би предположил, че бе срамежлива или неуверена в себе си.
— Радио КИП. Вече сте в ефир.
— Сила?
— Да. Говори по-високо, приятелю. Как се казваш?
— Няма значение.
— Добре, господин Хикс.
Тя избърса неочаквано овлажнелите си длани в джинсите. Нещо й подсказваше, че този ще създава неприятности и затова задържа пръста си в готовност на бутона за седемсекундно задържане на звука.
— Какво искаш да чуеш?
— Искам да си платиш, мръснице. Ще те накарам да си платиш. Когато приключа с теб, ще ме молиш по-скоро да те убия. Никога няма да забравиш.