— Какво, по дяволите, ти става?
— Моля?
С присвити очи той се отпусна на пети, докато тя го гледаше озадачено.
— Да не си решила да се отклониш от правия път, О’Роарк?
— Аз, ъ-ъ…
Устата й бе пресъхнала, а стомахът й бе свит на възел. Какво ли би казал, ако му признаеше къде се бяха зареяли мислите й, къде ги бяха отвели и двамата? Сила затвори очи.
— Господи — прошепна тя. — Имам нужда от кафе. — И едно бързо гмурване в леденостудено езеро.
— Сестра ти приготвя. — Бойд се намръщи, докато я наблюдаваше. За момент се замисли за Дебора, как едва не падна върху него, облечена само в бяла дантела. Веднага бе забелязал слабите й дълги крака. Кой ли мъж не би им обърнал внимание? Но когато я погледна, не бе почувствал нищо.
А пред него сега бе Сила, с помръкнали очи, облечена в развлечена пижама, при това поне два номера по-голяма. Ярко оранжевото памучно трико едва ли можеше да бъде наречено едва ли възбуждащо бельо. Ако останеше загледан в нея още само миг, щеше да се отпусне на колене и да я моли за милост.
— Какво ще кажеш за закуска? — попита той рязко, без дори да се постарае гласът му да прозвучи приятелски. Ала това й помогна да стане такава, каквато бе обикновено.
— Не ям такива неща.
— Днес ще ядеш. И имаш десет минути.
— Слушай, готин…
— И направи нещо с косата си — подметна Бойд, докато излизаше от стаята. — Изглеждаш ужасно.
Дебора, вече напълно облечена, сипваше кафе в кухнята. Беше ясно, че го чака. Щом прекрачи вратата, тя скочи от стола си.
— Добре е — каза веднага той. — Ще й приготвя закуска.
Въпреки че веждите й се вдигнаха учудено, когато чу това, Дебора кимна.
— Слушай, защо не седнеш? Ще направя закуска и за двамата.
— Нямаше ли часове?
— Ще ги пропусна.
Бойд посегна към кафето.
— И тогава ще побеснее и заради двамата.
Дебора не сдържа усмивката си, докато той си сипваше кафе и ровеше в едно чекмедже за лъжичка и захар.
— Вече я познаваш много добре.
— Не достатъчно. — Бойд преполови чашата си и се почувства почти като човешко същество отново. Трябваше да мисли за Сила. Всичко щеше да е напълно безопасно, ако тези мисли си останеха само на професионално ниво. — Колко време имаш?
— Около пет минути — отвърна тя и погледна часовника си.
— Разкажи ми за бившия й съпруг.
— Пол ли? — В очите й блесна изненада, която пролича и в гласа й. — Защо? — Дебора поклати глава, преди той да успее да отговори. — Нали не мислиш, че Пол има нещо общо с това, което става сега?
— Проверявам всички възможности. Разводът… Приятелски ли беше?
— Има ли изобщо такъв развод?
Беше още млада, помисли си Бойд, но умът й сечеше бързо.
— Ти как мислиш?
— Ами, в този случай ми се струва, че беше приятелски, или поне протече в пълно безразличие. — Тя се поколеба, несигурна как да отговори. Ако трябваше да защитава Сила или поне да е на нейна страна, щеше да предпочете да я защити. — Тогава бях на около дванадесет, а Сила никога не говореше много за отношенията им, ала ми се струва, че той настояваше да се разведат.
Бойд се облегна на плота.
— Защо?
Изпълнена с неудобство, Дебора помръдна рамене.
— Беше влюбен в друга. — Тя изпусна дъха си със съскане и се помоли наум Сила да не приеме този разговор като предателство. — Беше очевидно, че имат проблеми още преди да отида да живея при тях. Взеха ме, когато родителите ни починаха. Сила се беше оженила само преди няколко месеца, но… Ами да кажем, че меденият им месец беше приключил. Тя вече си бе създала име в Атланта, а пък Пол беше… Доста консервативен, с една дума, голям тъпак. Беше решил да се кандидатира в градския съвет, май за там беше, а имиджът на Сила никак не му подхождаше.
— На мен ми звучи точно обратното.
Тя му хвърли една красива усмивка и се приближи, за да му допълни чашата.
— Спомням си колко упорито работеше, за да се задържи и издигне на този работа, за да постигне каквото иска. Беше ужасно време за всички. Съвсем не става по-лесно, когато трябва да поемеш отговорността и за едно дванадесетгодишно дете. Това допълнително натоварване, ами… Може да се каже, че то ускори неизбежното. Два месеца след като се преместих при тях, той се изнесе и подаде молба за развод. А Сила не му се противопостави.
Бойд се опита да си представи как е било. На двадесет години бе загубила родителите си, поела бе грижата и отговорността за едно момиченце по време, когато бракът й се бе разпаднал.