Дойде екипът на бърза помощ. Нечии ръце я откъснаха от Бойд, изтеглиха я от пулта и Сила се озова на хладния ободряващ нощен въздух.
Спомни си, че видя Марк. Марк я задържа, когато нотките на истерия в гласа й бяха заменени с шок. Джексън също беше там и постави в ръката й чаша с някаква гореща течност. И Ник се появи, пребледнял и с треперещ глас се извиняваше и я подкрепяше.
Дойдоха и непознати, десетки непознати, които бяха чули всичко по радиото. Те се струпаха и накрая униформените полицаи се принудиха да прокарат кордон.
Тогава пристигна и Дебора, тичаше, обляна в сълзи, и разблъска и полицаите, и репортерите, които я гледаха стреснато, и се добра до сестра си. Дебора откри, че част от кръвта по Сила бе на сестра й.
Сега, напълно апатично Сила погледна превързаната си ръка. Не бе усетила кога ножът се бе врязал през онези трескави секунди, докато се биеше с Били. Драскотината на гърлото, която бе оставило острието на ножа, бе много по-болезнена. Повърхностни рани, помисли си тя. Това бяха само повърхностни рани, нищо, което можеше да се сравни с огромната рана в сърцето й.
Все още пред очите й бе Бойд, докато го откарваха към линейката. В един ужасяващо дълъг момент й се стори, че бе мъртъв. Беше толкова бледен, толкова неподвижен.
Беше жив. Така й каза Алтия. Загубил много кръв, но все още жив.
Сега беше в операционната и се бореше за живота си. А тя можеше само да чака.
Алтия я наблюдаваше, докато крачи. Тя самата предпочиташе да седи, да събира сили, за да успее да се държи. Тя също имаше кошмари, с които да се бори. Шокът в момента, когато гласът на Сила прекъсна музиката. Безумното пътуване от полицията до радиото. Гледката на партньора й, коленичил на пода в усилието си да задържи пистолета. Бе стрелял само секунда преди нея.
Беше закъсняла. Трябваше да живее с тази мисъл.
Сега партньорът й, приятелят й, единственият й близък човек лежеше в операционната. А тя бе напълно безпомощна.
Дебора стана, прекоси стаята и прегърна сестра си. Сила спря да крачи, колкото да погледне през прозореца.
— Защо не полегнеш? — предложи Дебора.
— Не, не мога.
— Не е нужно да заспиваш. Можеш просто да се опънеш за малко на тази кушетка.
Сила поклати глава.
— Нямаш представа колко много неща ми минават през ума. Представям се как си седеше и се подсмихваше, след като успееше да ме изкара от кожата ми. Сядаше в ъгъла на стаята при пулта и четеше книга. Ами как спокойно ме командваше. Повечето време се стараех да го отблъсна, ала дори не бях достатъчно упорита. А сега е…
— Не можеш да се обвиняваш за това.
— Дори не знам кого да обвинявам. — Тя погледна часовника. Как бе възможно минутите да текат толкова бавно? — Не мога да мисля сега за това. Причината не е толкова важна, колкото резултатът.
— Той няма да иска ти да поемеш вината, Сила.
Тя почти се усмихна.
— Нямам навика да правя това, което Бойд иска. Той ми спаси живота, Деб. Как ще го понеса, ако цената за това е неговият живот.
Не знаеше какво да й каже, за да я успокои.
— Щом не искаш да полегнеш, да ти донеса ли малко кафе?
— Да. Благодаря.
Тя отиде до нагревателя, на който бе оставена кана с кафе, което отдавна вече не беше прясно. Когато Алтия се приближи, Дебора сипа втора чаша.
— Държи ли се? — попита Тия.
— Едва-едва. — Дебора разтърка уморените си очи, преди да се обърне към Алтия. — Непрекъснато се самообвинява. — Погледна Алтия и й подаде чашата. — И ти ли я обвиняваш?
Алтия се поколеба и първо поднесе чашата към устата си. Отдавна вече бе престанала да обръща внимание на вкуса. Погледна към жената, застанала до прозореца Сила бе обута в широки джинси и сако на Марк Харисън. Осъзна, че много й се искаше да може да я обвини. Искаше й се да стовари върху нея пълната отговорност за Бойд. Искаше й се да я посочи като катализатора, проправил пътеката за отмъщение на един болен мозък.
Не можеше да го направи. Нито като полицай, нито като жена.
— Не — отвърна с въздишка тя. — Не я обвинявам. Сила е само една от жертвите.
— Защо не й го кажеш? — Дебора подаде и втората чаша на Алтия. — Може би тя има нужда да чуе точно това.
Не беше лесно да подеме разговор със Сила. Двете не си бяха разменили и дума, откакто останаха в чакалнята. Алтия разбра, че по някакъв необясним начин двете бяха съпернички. И двете обичаха един мъж. По различен начин, може би, и в различни отношения, но чувствата и на двете бяха много силни. Хрумна й, че ако Сила не изпитваше никакви чувства, сигурно нямаше да стои настрана от нея. Ако си беше останала поредното лице от поредния случай, Алтия нямаше да изпитва нуждата да стовари вината върху нея.