Той излезе, като разтриваше основата на врата си и си мислеше за една гореща вечеря.
— Трябва да се обадя на капитана. — Алтия бе изпълнена с гняв, че бе готова да се разплаче. — Ще съм ти много благодарна, ако ми разкажеш всичко, след като го видиш. И на мен ми се иска да го видя за минутка.
— Разбира се. Тия. — Оставила се на чувствата си, Сила прегърна Алтия. Сълзите вече нямаха значение. Нито пък гордостта. Двете останаха прегърнати, изпълнени с надежда. Не си казаха нищо повече. Нямаше нужда от думи. Когато ое отделиха една от друга, Алтия тръгна, за да се обади на капитана си. Сила се загледа през прозореца, без да вижда нищо.
— Той ще се оправи — прошепна до нея Дебора.
— Знам. — Тя затвори очи. Вече знаеше. Притъпеното острие на страха бе изчезнало. — Искам само да го видя, Деб. Трябва да го видя.
— Казала ли си му, че го обичаш?
Сила поклати глава.
— Може би сега е най-подходящият момент.
— Страхувах се, че няма да успея да му го кажа, а сега… Вече не знам.
— Само глупачка може да обърне гръб на нещо толкова изключително.
— Или пък страхливка. — Сила притисна пръсти към устата си. — Тази вечер, цялата нощ, едва не полудях от страх, че може да умре. В изпълнение на служебния си дълг. — Тя се обърна към сестра си. — В изпълнение на служебния си дълг, Дебора. Ако му призная, ако не му обърна гръб, колко ли още пъти ще чакам така и ще се чудя дали ще остане жив, или ще умре?
— Сила…
— Или пък един ден ще отворя вратата и ще видя капитана му, застанал на прага, за да ми каже, че е мъртъв, също както капитанът на мама се появи един ден.
— Не можеш цял живот да си в очакване на най-лошото, Сила. Трябва да живееш и да вярваш в хубавото.
— Мисля, че не мога. — С уморено движение тя прекара ръка през косата си. — В момента не съм сигурна в нищо, освен че е жив.
— Госпожице О’Роарк? — И Сила, и Дебора се обърнаха към сестрата. — Доктор Уинтроп каза да ви заведа до интензивното.
— Благодаря ви.
Ударите на сърцето отекваха в цялото й тяло, докато следваше сестрата по коридора. Устата й пресъхна, дланите й овлажняха. Опита се да не обръща внимание на апаратите и мониторите, докато минаваха през двойните врати на интензивното отделение. Искаше да види само Бойд.
Той все още бе блед. Лицето му бе бяло като чаршафа, с който бе завит. Апаратите пиукаха и жужаха. Това е приятен звук, опита се да се убеди Сила. Означава, че е жив. Само си почива.
Внимателно се пресегна, за да приглади косата му. Усети я топла и мека под пръстите си. Също и кожата му, установи тя, когато прокара гърба на ръката си по бузата му.
— Всичко свърши — каза тихо Сила. — Сега само трябва да си почиваш и да се оправиш. — Отчаяно искаше да го докосва и пое отпуснатата му ръка в своята, а след това я притисна до устните си. — Ще остана наблизо, стига да ми разрешат. Обещавам. — Това не й бе достатъчно, съвсем не. Допря устни до косата му, до бузата, до устните. — Ще съм тук, когато се събудиш.
Тя спази обещанието си. Въпреки протестите на Дебора, Сила прекара остатъка от нощта на кушетката в чакалнята. На всеки един час й разрешаваха до го види по за пет минути. На всеки един час се събуждаше и използваше разрешението.
Бойд не помръдваше.
Зората настъпи и през прозореца се промъкна бледа розова светлина. Дойде новата смяна. Сила пиеше кафе и наблюдаваше как нощният екип си тръгва. Разнасяха се нови звуци. Колелата на количките дрънчаха, докато разнасяха закуската. Свежи утринни гласове замениха приглушения нощен шепот. Тя погледна часовника си, остави кафето и се премести на място, по-близо до интензивното. Времето за поредното й посещение бе почти дошло.
Докато чакаше да я викнат, видя трима забързани по коридора. Мъжът бе висок, с гъста сива коса и изпито, почти мъртвешко лице. До него бе изискана жена, сега косата й в безпорядък, а костюмът — смачкан. Бяха се хванали за ръце. С тях вървеше още една жена. Дъщерята, помисли си Сила през смътно безпокойство. Тя бе взела фигурата на баща си и лицето на майка си.
В очите й се четеше паника. Въпреки умората, Сила веднага забеляза. Какви красиви очи. Тъмнозелени, също като… Като на Бойд.
— Бойд Флечър — каза младата жена на сестрата. — Ние сме близките му. Казаха ни, че можем да го видим.
Сестрата погледна списъка.
— Ще ви заведа. Но по двама, ако обичате.
— Вие вървете — обърна се сестрата на Бойд към родителите си. — Ще почакам тук.
На Сила й се искаше да каже нещо, ала когато жената приседна в другия край на пейката, тя не промълви нищо, а остана със стиснати ръце.
Какво би могла да им каже? На който и да било от тях?
Докато търсеше подходящите думи, сестрата на Бойд отпусна глава назад, опря се на стената и затвори очи.