Сила пусна обещаната песен, затвори очи и се потопи в звука на музиката.
С истинско усилие на волята приемаше обажданията. Имаше подмятания и въпроси за Бойд, но нито един от тези, които звъняха, не беше Бойд. Беше убедена, че ще й се обади.
Може би не бе слушал. При тази мисъл отпусна глава в ръцете си. Най-сетне бе събрала смелост, за да му разкрие чувствата си, а той не бе слушал.
Следващите два часа изминаха бавно. Постъпих глупаво, каза си тя. Беше страшно тъпо да обявиш по радиото, че обичаш някого. Единственото, което постигна, бе, че се засрами.
Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Нали му беше казала да слуша, дяволите да го вземат. Не можеше ли да направи поне едно нещо, за което го бе помолила? Когато му каза да си отива, той остана. Каза му, че няма да се женят, а Бойд уведоми всички, че се е съгласила. Каза му да слуша радио, а той го бе изключил. Беше си разголила душата през цялата слушателска аудитория в ефир, и то за нищо.
— Страхотно желание — коментира Джексън, щом влезе при пулта малко преди два.
— Млъквай!
— Добре, де. — Той си затананика, докато разглеждаше разпределението на времето за смяната си. — Рейтингът ни сигурно ще скочи до тавана.
— Ако исках някой да ме развеселява, щях да си доведа Мики Маус.
— Извинявай. — Без да се почувства засегнат, Джексън продължи да си тананика.
Едва сдържайки се, Сила включи микрофона.
— Това е всичко за тази вечер, Денвър. Вече е 1:58. Прехвърлям ви на моя приятел Джексън. Той ще остане с вас до шест сутринта. И не забравяйте, когато ме сънувате, нека сънищата ви да са вълшебни. — Тя изрита стола, за да не й пречи. — Ако си умен — обърна се Сила към Джексън, — няма да обелиш и дума.
— Устата ми е запечатана.
Тя се втурна навън, грабна си якето и започна да рови за ключовете, докато вървеше към входа. Ще си отиде и ще се изкъпе. Ако Дебора я бе слушала и я чакаше, поне ще има на кого да си го изкара
С наведена глава и с ръце в джобовете, Сила стигна колата. Тъкмо протягаше ръка към дръжката, когато видя, че Бойд бе седнал на капака.
— Хубава нощ — каза той.
— Как… Какво, по дяволите, правиш тук? — Забравила гнева си, тя заобиколи колата. — Не трябва ли да си в болницата? Още не са те изписали.
— Прескочих стената. Ела тук.
— Кретен такъв. Да седиш навън посред нощ. Едва не умря само преди две седмици…
— Никога през живота си не съм се чувствал по-добре. — Бойд я сграбчи за ревера на якето и я привлече за целувка. — А и ти.
— Какво?
— Никога досега не съм ти се радвал повече.
Сила поклати глава, за да й се проясни, и отстъпи назад.
— Влизай в колата, ще те закарам обратно в болницата.
— Как ли пък не. — Той я привлече към себе си със смях и плени устните й. Тя се почувства слаба, замаяна и й стана горещо. С тиха въздишка се притисна към него и ръцете й се плъзнаха по лицето му, вплетоха се в косата му. Искаше само да го докосва и да знае, че бе жив, в безопасност, че бе неин. — Господи, знаеш ли от кога не си ме целувала така? — Бойд я прегърна и зачака сърцето му да се успокои. От време на време раната пулсираше заедно със сърцето. — Тези благоприлични докосвания с устни в болницата за нищо не ставаха.
— Никога не бяхме сами.
— Никога не оставаше достатъчно дълго. — Той притисна устни към косата й. — Обичам тази песен.
— Коя песен? А! — Сила отново отстъпи назад. — Значи си слушал?
— Песента много ми хареса. — Бойд взе ръката й и притисна устни към белега. — А онова, което каза преди това, ми хареса още повече. Защо не ми го кажеш пак, лично?
— Аз… — Тя изпусна сдържания въздух. Той търпеливо обрамчи лицето й с ръце.
— Хайде, О’Роарк — усмихна се Бойд. — Изплюй камъчето!
— Обичам те. — Сила го каза толкова бързо и с такова очевидно облекчение, че той отново се засмя. — По дяволите, изобщо не е смешно. Наистина те обичам и ти си виновен, защото вече ми е невъзможно да направя друго.
— Напомни ми да се потупам по гърба по-късно. Имаш страхотен глас, Сила. — Бойд я прегърна. — И никога не е звучал по-добре.
— Беше ме страх.
— Знам.
— Вече не. — Тя облегна глава на рамото му. — Всичко си е на място.
— Да. Точно така. Предложението още важи, Сила. Омъжи се за мен.
Тя не отговори веднага, не защото се страхуваше, а защото искаше да се порадва. Искаше да запомни всяка секунда. Имаше пълнолуние, звездите блестяха. Усещаше мекия аромат на крехките пролетни цветя.
— Първо искам да те попитам нещо.