Въпреки че определението философ щеше да го накара да се почувства неудобно, той имаше навик да анализира нещата до самата им същност. В основата на този навик бе залегнала първичната вяра в правдата и неправдата. Или, въпреки че се колебаеше дали да използва точно тези думи, доброто и злото.
Беше достатъчно разумен и добре разбираше, че престъпленията често пъти носят пари, и то добри пари. Задоволството му идваше от участието в играта, която не позволяваше тези пари да останат в неподходящи ръце задълго. Бойд бе търпелив човек. Беше му все едно дали ще чака шест часа, или шест месеца, за да залови виновника, стига да успее. Добрите винаги печелят. Протегна дългия си крак и продължи да прелиства книгата, заслушан в стелещия се глас на Сила. Този глас го караше да си мечтае за люлка на верандата, за горещи летни нощи и ромоленето на ленива река. Напрежението и бликащата от нея енергия бяха в пълен контраст с гласа й. Слушаше го с искрена наслада, неспособен да престане да се чуди над тази загадка.
Щеше да полудее. Просто защото той седеше тук. Тя пусна реклама, провери отново списъка с желанията и продължи да го пренебрегва. Поне се опитваше. Не обичаше да има някой с нея зад пулта. Нямаше никакво значение, че след като му бе дала да разбере, че не желае да разговаря, Бойд бе седнал тихо с книгата си, не някой уестърн или екшън, както бе очаквала, а доста поразръфано издание на Стайнбек, „На изток от рая“. За нея нямаше значение, че почти от два часа той седеше търпеливо и тихо.
Важното бе, че беше в студиото. Това й стигаше.
Не можеше да се преструва, че обажданията са приключили, че не означават нищо, че животът й си тече както обикновено. Не и докато този висок каубой четеше великия американски роман в ъгъла на студиото, седнал така, че едва ли не се налагаше Сила да пълзи върху него, за да достигне албумите, подредени на по-високите рафтове. Заради него едва успяваше да овладее нервите си.
Мразеше го и заради натрапничеството му, и просто заради това, че бе ченге.
Ала това си е лично мой проблем, повтаряше си тя. Трябваше да си върши работата.
— А сега, посрещнете полунощ с Инексес. Вече е нов ден, Денвър. Двадесет и осми март е, но няма да му се оставим. В дванадесет и две минути навън е осемнадесет градуса, затова бъдете с нас и се веселете. Слушате радио КИП, радиото с най-много нови хитове. Сега ще чуете и новините на новия ден, а след тях — изборът на слушателите. Чакам телефонът ми да зазвъни и започваме веселбата.
Бойд изчака, докато Сила представи новините и се прехвърли на рекламите, след което отбеляза докъде бе стигнал, и стана. Усети как напрежението отново се надигна, когато седна на стола до нея.
— Не искам да го прекъсваш.
Тя се стегна и се постара гласът й да прозвучи безгрижно и саркастично.
— Слушателите ми не си падат много по такива излияния, готин.
— Дръж го на телефона, пусни гласа му в само в студиото, не е нужно да излъчваш в ефир.
— Добре, ала не искам да…
— Пусни реклама или някаква музика — настоя тихо той, — но го задръж на телефона. Може да имаме късмет и да успеем да го проследим. Ако успееш, поддържай телефонната линия свободна до края на предаването, за има достатъчно време да се прояви.
Ръцете й, отпуснати на скута, се свиха в юмруци, докато наблюдаваше мигащите светлини на таблото. Бойд беше прав. Знаеше, че бе прав и тази мисъл не й хареса.
— Създавате си прекалено много главоболия заради един откачен.
— Не се притеснявай — усмихна се едва забележимо той. — Плащат ми еднакво, независимо от това, дали откачените са на свобода, или не.
Сила погледна часовника, прочисти гърлото си и включи микрофона.
— Здравей, Денвър, аз съм Сила О’Роарк и радио КИП. Слушате най-страхотната радиостанция в Скалистите планини. А сега зависи от вас тя да стане още по-страхотна. Телефоните за вашите желания са включени. Ще пускам всичко, което пожелаете да чуете, затова ми позвънете на телефон 555–5447 в радио КИП. — Пръстът й леко трепереше, когато натисна първия от светещите бутони. — Сила О’Роарк ви слуша. Вече сте в ефир.
— Здравей, Сила, аз съм Боб от Енгълуд.
Тя затвори очи и потръпна от облекчение. Той бе редовен слушател.
— Здрасти, Боб. Как е при теб?
— Чудесно. Двамата с жена ми празнуваме петнадесетата годишнина от сватбата тази вечер.
— А сигурно са ви казали, че няма дълго да издържите. Какво да ви пусна, Боб?
— Може ли „Копнея“ за Нанси от Боб.
— Чудесен избор. С пожелание за още петнадесет години, Боб.
С химикалка в ръка Сила пое следващото обаждане, а след това и третото. Бойд наблюдаваше как с всяко обаждане тя ставаше все по-напрегната. Бъбреше, шегуваше се и ставаше все по-бледа. По време на първата пауза извади цигара от пакета, ала не успя да се справи с кибрита. Без да казва нищо, Бойд го издърпа от ръцете й и й запали цигарата.