— Защо? — попита Пол, развълнуван от гордостта и достойнството, които тя излъчваше.
— Защото още същата вечер започнах да се възстановявам. А знаеш ли на какво се дължеше внезапното ми подобрение?
— Не.
— Чудотворното ми подобрение се дължеше на факта, че отказвах да бъда причина за нещо, което би могло да ни принуди да приемем дори един цент от това влечуго.
— Разбирам.
— Тогава ще разбереш и защо не бих се докоснала до парите му сега, когато не съм нито болна, нито гладна. В действителност единственото нещо в момента, от което бих се отказала по-бързо, отколкото от парите му, е поканата му да му погостувам в Палм Бийч, така че да може да успокои съвестта си. — Тя се обърна отново и извади от шкафа две кафени чаши.
— Какво би те накарало да промениш решението си?
— Чудо.
Пол не каза нищо, изчаквайки любопитството да я завладее, щом враждебността й понамалее. Смяташе, че ще й трябват няколко минути за този емоционален преход, но в това също я бе подценил.
— Картър Рейнълдс ли те прати да се опиташ да промениш решението ми? — попита тя. — Изпратен ли си официално от ФБР, или просто вършиш малко странична работа за него, докато си във ваканция?
Предположението й бе напълно неоснователно, но то му подсказа, че тя имаше живо въображение и следваше своя собствена логика. За жалост той смяташе, че нито едно от тези качества не е в негова полза за ролята, която й бе определил.
— Бюрото се интересува от някои делови партньори и сделки на Рейнълдс — отвърна Пол. — Наскоро открихме информация, показваща, че е замесен в криминални дейности, но все още нямаме достатъчно доказателства, за да докажем, че е директно или дори умишлено свързан с тях.
Той забеляза, че независимо от безразличието, което изпитваше към баща си, Слоун притихна, осъзнавайки факта, че той вероятно е престъпник. Вместо да почувства разбираемо удоволствие от тези новини, както Пол се надяваше и очакваше, тя явно не желаеше да го повярва. Въпреки това след известно време го прие и му се усмихна бързо и извинително, а после наля кафе в чашите и занесе таблата до масата.
— В какво точно смятате, че е замесен?
— Нямам право да ти кажа.
— Не зная какво общо има всичко това с мен. — Седна на един стол срещу него. — Не е възможно да мислите, че съм замесена — добави с такава искреност в гласа си, че Пол неволно се усмихна.
— Разбира, че не го мислим. Допреди няколко седмици не представляваше интерес за нас. Един наш информатор в Сан Франциско ни каза за теб и за намерението на Рейнълдс да се свърже с теб. За съжаление от вчера вече не можем да използваме този информатор.
— Защо?
— Умря.
— От естествена смърт ли? — продължи Слоун, несъзнателно превръщайки се в детектива.
Едва забележимото му колебание й подсказа отговора преди още да го чуе.
— Не.
Пол продължи:
— Държахме баща ти под наблюдение, но нямахме достатъчно доказателства, за да накараме съдията да издаде заповед за задържане. В ръцете на Рейнълдс са множество офицери от Сан Франциско, но той ръководи сделките, от които сме заинтересовани, от друго място, вероятно от дома си. Умен е и е предпазлив. Заминава за Палм Бийч и бихме желали да имаме човек, който да го следи отблизо.
— Аз — заключи Слоун с чувството, че потъва.
— Не ти, а аз. Искам утре внезапно да промениш решението си и да му се обадиш. Кажи му, че би желала да го опознаеш и ще му погостуваш в Палм Бийч.
— По какъв начин би ти помогнало това?
— Всъщност ти ще поискаш да вземеш със себе си един приятел, за да не се чувстваш самотна в непривичната обстановка.
Ужасена от предложението му, Слоун се отпусна на стола и се вторачи в него.
— И този приятел ще си ти?
— Разбира се.
— Разбира се — смаяно повтори тя.
— Ако Рейнълдс не се съгласи с това да заведеш и приятеля си, кажи му, че сме имали намерение да прекараме заедно двуседмичната ти отпуска и ти няма да промениш плановете си, ако не дойда с теб. Ще се предаде. Къщата му в Палм Бийч има тридесет стаи, така че един гост в повече за него ще е без значение. Освен това в момента той не е в положение, в което може да ти налага мнението си.
— Трябва ми малко време, за да обмисля това — уморено изрече Слоун.
— Можеш да ми отговориш утре — съгласи се той, след което погледна часовника си, отпи няколко глътки от горещото кафе и стана. — Трябва да се връщам в хотела, за да говоря по телефона. Сутринта отново ще дойда. Утре си свободна, така че ще имаме време да измислим някаква история, която да звучи правдоподобно на всички — и тук, и в Палм Бийч. Нямаш право да казваш истината на никого. Това се отнася особено за Сара Гибсън, Рой Ингърсол и Джесъп.