ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Вече се зазоряваше, когато Картър Рейнълдс затвори телефона в работния си кабинет в дома си, завъртя се и се загледа през кръглия прозорец. Пред очите му се простираше Сан Франциско, забулен в мъгла, тайнствен и вълнуващ. След две седмици щеше да замени всичко това с небето на Палм Бийч, което бе безбрежно и синьо през март — едно дълго пътуване, предприемано от семейството му поколения наред, традиция, която баба му нямаше да му позволи да наруши.
В последните години пътуванията до Палм Бийч бяха започнали да му се струват безкрайно досадни, но след телефонния разговор това изведнъж му се стори като възможност за промяна в живота му. Остана на мястото си близо час, обмисляйки множество различни варианти на различни ситуации, след което отново се обърна и натисна един бутон на интеркома.
— Къде е госпожа Рейнълдс? — попита той човека от прислугата.
— Почива в стаята си преди вечеря, господине.
— А дъщеря ми?
— Тя е заедно с госпожа Рейнълдс и й чете, господине. Доволен от това, че жените бяха заедно, той стана и се отправи към третия етаж. Подмина асансьора и започна да се изкачва по една широка стълба с богато украсени черни перила, след което сви вдясно към един салон, където портретите на предците му надвиснаха над него от тежките си, красиво резбовани рамки.
— Радвам се, че сте заедно — каза той, когато Париш отговори на почукването му и го пусна вътре. Тази стая с вечно спуснатите кафяви брокатени завеси, които не пропускаха светлина, и с натрапчивата миризма на лавандула, който тегнеше във въздуха, предизвикваше клаустрофобия в него. Опитвайки се да не го показва, той прегърна Париш през рамото и се усмихна на баба си, която седеше на един бароков стол до камината. С бялата си коса, прибрана на кок, с крехкото си тяло и сивата рокля с висока яка, прихваната с рубинена брошка, Едит Рейнълдс изглеждаше точно като майката на Уистлър, с тази разлика, че седеше по-изправена.
— Какво има, Картър? — рязко попита тя. — Ще бъдеш кратък, нали? Париш ми четеше и сме стигнали до много интересна част от историята.
— Имам новини за вас двете — отвърна той, учтиво изчаквайки дъщеря му да седне. — Току-що ми се обади Слоун. Променила е решението си. Ще дойде с нас в Палм Бийч и ще остане две седмици.
Баба му се отпусна назад в стола, а Париш скочи. Израженията им бяха толкова различни, колкото и действията им.
— Добре се справи — заяви баба му, като наклони възхитено глава и сви устни в нещо, което бе най-сполучливият й опит за усмивка.
Дъщеря му изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Ти… ти не можеш просто да влезеш и да ми изтърсиш това в последната минута! Мислех, че няма да дойде. Не трябваше да се съгласявам с това. Не желая да заминавам за Палм Бийч.
— Париш, не ставай смешна. Разбира се, че ще заминеш — Той се обърна към вратата. Макар последните му думи да бяха изречени любезно, те звучаха като заповед. — И докато сме там — добави, обръщайки се, за да я погледне, ще те помоля да прекарваш колкото е възможно повече време с Ноа. Как очакваш да се омъжиш за един човек когото непрекъснато избягваш.
— Не съм го избягвала, той беше в Европа.
— Сега пък ще бъде в Палм Бийч. Можеш да наваксате изгубеното време, докато сме там.
Кортни Мейтланд се настани върху страничната облегалка на един кожен стол срещу бюрото на брат си, докато го наблюдаваше как подрежда документи в две папки.
— Тъкмо се върна от Европа и отново заминаваш — оплака се тя. — Прекарваш по-голямата част от времето си навсякъде другаде, но не и у дома.
Ноа погледна петнадесетгодишната си сестра, облечена с тясна лъскава черна пола и розова блуза, която едва покриваше гърдите й. Тя беше хубаво, разглезено момиче, с ужасен вкус по отношение на облеклото.
— Къде, по дяволите, все пак пазаруваш?
— Ако искаш да знаеш, облечена съм по последна мода.
— Изглеждаш като курва.
Кортни не му обърна внимание.
— Е, колко време ще отсъстваш този път?
— Шест седмици.
— По работа, или за удоволствие?
— По малко и от двете.