— Защото съм твърде възрастен, за да те бия, а той отказва да го направи.
— Вероятно ще му хареса. Той обича насилието.
— Какво те кара да говориш така? — меко я попита баща й.
— Знаеш какво — отвърна тя. — Само ти се преструваш, че не знаеш, защото загуби по-голямата част от парите си, а той печели толкова много, че благодарение на него можем да продължаваме да живеем по този начин. Ще се преструваш ли, че не си знаел, когато го заловят? И ще го посещаваш ли в затвора?
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
На тенискорта бащата и сестрата на Слоун не само изглеждаха добре с белите си екипи за тенис и загара си, но и притежаваха силата и елегантността на идеален отбор. В края на играта Слоун осъзна и нещо друго — баща й играеше така, сякаш кортът е бойно поле, и бе безмилостен към противника, макар да бе очевидно, че Пол и Слоун играят ужасно и не си подхождат. Освен това не показваше снизхождение и към партньора си. Когато Париш направеше нещо, което той сметнеше за грешка, той я поучаваше или я критикуваше. Това караше сестра й да се чувства неудобно и се зарадва, когато им остана само една игра. Тя застана до Пол от тяхната страна на мрежата, преструвайки се, че не чува как баща й обвинява Париш за начина, по който бе отбелязала последната точка.
— През цялата сутрин стоеше прекалено близо до мрежата! Единствената причина, поради която Пол пропусна последната ти висока топка, бе, че имаше късмет. Губещите разчитат на късмета, печелившите — на умението си. Знаеш това, нали?
— Да — отговори тя, учтива и спокойна както винаги, но Слоун знаеше, че е смутена.
— Това е невероятно — прошепна тя на Пол, — защо не му каже, че прави най-доброто, на което е способна.
— Тя не прави най-доброто — отвърна той. — Играе така, че да не предизвика неговото недоволство и същевременно да не стане ясно колко неспособни сме двамата с тебе.
Слоун беше останала със същото впечатление, но когато Пол го изрече на глас, тя вече не можеше да пренебрегна симпатията, която изпитваше към Париш.
Щом играта приключи, поведението на Картър коренно се промени. Той се доближи до мрежата и се усмихна одобрително на Слоун.
— Имаш талант, Слоун. С добър учител би могла да станеш достоен съперник. Ще работя с теб, докато си тук. Всъщност ще ти дам един урок още сега.
— Много мило от твоя страна, но мисля да откажа — отвърна тя.
— Защо?
— Защото не харесвам особено играта на тенис.
— Това е защото не влагаш всичките си способности.
— Може и да си прав, но предпочитам да не опитвам.
— Добре. Ти си в добра физическа форма. Тичаш. Какво още правиш?
— Нищо особено.
— Ами онзи курс по самозащита, който си посещавала? Трябва да са те научили на малко таекуон-до или джиу-джицу.
— Малко — уклончиво отговори тя.
— Чудесно. Няколко години съм учил бойни изкуства. Да отидем настрани и ще ми покажеш какво умееш.
Слоун осъзна, че този човек бе заклет състезател и нямаше да се откаже, докато не я предизвикаше по един или друг начин. Също така знаеше, че Картър Рейнълдс не обича да губи и след като тя бе тук, за да спечели благоразположението му, не изглеждаше добра идея да го унижава.
— Наистина не смятам, че идеята е добра.
— Ще бъда внимателен с теб — настоя той. Без да обръща внимание на протестите й, остави тенис ракетата си на тревата и се отдалечи на няколко крачки. — Ела.
Слоун погледна безпомощно Пол и видя Ноа Мейтланд, който вървеше през поляната към тях с голяма кафява папка в ръка. Картър също го видя и му махна.
— Не знаех, че ще идваш тази сутрин, Ноа.
— Донесох някои документи, които двамата с Едит трябва да подпишете.
— Ще ти обърна внимание след няколко минути. Слоун е посещавала курс по самозащита наскоро и сега ще ми по каже какво е научила.
— Не се притеснявай — отговори Мейтланд.
С голямо нежелание Слоун остави ракетата си на тревата. Париш изглеждаше разтревожена, но нищо не каза. Пол също беше неспокоен, но Слоун не бе сигурна дали се притеснява, че тя може да се нарани, или че може да нарани домакина им. Ноа Мейтланд ги загледа скептично и това обезкуражи младата жена.
— Наистина не бих искала да забавям срещата ти — каза тя на Ноа, — сигурна съм, че документите са много по-важни от това.
— Не и за мен — каза той. — Забавлявай се.
Слоун тръгна към баща си, напомняйки си, че както и да се държеше той, не би трябвало да го хвърля по гръб на земята.
— Готова ли си? — попита я той с кратък, формален поклон.
Тя кимна и отвърна на поклона му. Той действа толкова внезапно, че тя не реагира навреме и Картър отбеляза първата си точка със смущаваща лекота.