— Което със сигурност е било късмет за мен.
— Стига с шегите. Смятам, че се разбираме много добре и сега бързо може да преминем към още по-голямо разбирателство. Седни, моля те.
Изненадана от думата „шеги“, с която Едит описа начина, по който си бяха говорили досега, Слоун се отпусна на стола, който се намираше до нея.
— Ще престана да действам тихомълком — заяви старицата. — Настоявах да бъдеш поканена тук, за да се присъединиш към нас, и го направих по няколко причини. Защо си толкова изненадана?
— Останах с впечатлението, че това е идея на баща ми. Каза, че е прекарал сърдечен удар и иска да ме опознае, докато все още има време.
Едит се поколеба, докато си играеше е вечния наниз перли на врата си, след което неохотно изрече:
— Погрешно си разбрала. В началото той се противопоставяше дори по-упорито от Париш.
— Париш се е противопоставила?
— Разбира се. Беше разочарована, когато разбра, че си решила да приемеш поканата.
Слоун отклони погледа си към розовите азалии, докато се опитваше да възприеме чутото.
— Разбирам.
— Не разбираш. Майката на Картър успя да убеди сестра ти, че майка ти е неспособна да се грижи за децата си и че съдията е издал специална заповед тя да стои далеч от нея. Внушиха й, че ти ще станеш същата като майка си. Колкото до Картър, той имаше няколко причини да не желае да те въвежда в семейството. От една страна, не мислеше, че ще е добре да те запознава с един живот, който никога не си имала. Освен това подозирам, че се чувства виновен, защото те е зарязал. Разбираш, че не би му било приятно да се срещне с тебе. Отдавна исках да те поканя да дойдеш, но не можех да го направя преди майката на Картър, моята снаха, да ми направи изненадващата услуга да умре.
— Защо?
— Защото би те отблъснала за десет минути. Ти никога не би я изтърпяла. Можех да дойда да те видя, но това не би те сближило с Париш и Картър. И в това е успехът ми. Щом почина майката на Картър, осъзнах, че мога да те доведа при нас, и принудих Картър да се съгласи с плана ми. Той нямаше избор.
— Така ли?
— Разбира се — отвърна тя със смях, — защото аз държа ключа от хазната.
Слоун примигна и се прокашля:
— Какво правиш?
— Аз контролирам „Хановър Тръст“, който пък притежава голяма част от състоянието на Рейнълдс — рече тя, сякаш тази кратка информация би могла да изясни всичко.
— Не разбирам — изрече младата жена.
— Много е просто. Баща ми, Джеймс Хънсли, бил красив измамник от добро семейство, но проиграл състоянието си преди да навърши двадесет и пет години. Трябвало да се ожени за богата наследница и избрал майка ми, която щяла да наследи състоянието на „Хановър“. Дядо ми прозрял намеренията му и се противопоставил на брака, но майка ми го обичала, а тя била разглезено, твърдоглаво момиче. Заплашила, че ще избяга с него, и дядо ми отстъпил, но уредил нещата така, че баща ми никога да няма пълен контрол върху състоянието на майка ми. Дядо Хановър основал тръста и й предал управлението му след смъртта си, но само със съгласието и съвета на останалите акционери, които бил посочил. Според условията контролът остава в ръцете на най-стария жив наследник на Хановър, а не на неговия съпруг или съпруга.
— Баща ти трябва да е бил разочарован, когато е разбрал — отбеляза Слоун.
— Бил е бесен, но когато осъзнал, че животът му няма да се подобри, освен ако не спечели свои собствени пари, той направил точно това. Състоянието му бе честно спечелено, не като това на „Хановър“ и естествено половината от него принадлежало на майка ми и останало в тръста. Картър е наследил находчивостта в бизнеса от семейството ми и многократно увеличи състоянието ни — с гордост заяви тя. — Както и да е, не те повиках, за да говорим за Картър. Става въпрос за Париш. Виждаш ли, въпреки всичко, което бе слушала за теб и за майка ти, снощи тя ми каза, че си много мила.
До този момент всичко, което Едит бе казала, бе толкова неприятно, че Слоун бе абсолютно неподготвена за похвалата:
— За мен е ясно, че притежаваш дух и смелост, и ми се иска Париш да имаше малко повече от тях.
Тя замълча, щом чу стъпките на Париш, и изчака мълчаливо, докато внучката й я целуне по бузата.
— Тази сутрин играта ти бе много лоша — строго изрече старицата. — Играеше прекалено близо до мрежата. Какво се е случило?
— Предполагам, че съм имала лош ден.
— Глупости. Опитваше се да не унизиш Слоун, защото нейната игра е плачевна. Стига за това — намеси се тя, когато Париш се опита да отговори: — Вярвам, че следобед със Слоун ще играете голф.
— Да, днес ще пием чай по-късно.