Тя му каза останалото и той остана далеч по-доволен от тази информация.
— Ако тя иска от теб да прекарваш повече време с Париш, направи го. Аз ще се навъртам наоколо и ще видя какво мога да открия.
— Да откриеш за какво? — изрече тя е раздразнение. — В какво го подозираш? Смятам, че имам право на някакво обяснение.
— Ти трябва да получаваш информация само когато е необходимо. Щом сметна, че е необходимо, ще те уведомя.
— А когато аз открия нещо, което сметна, че трябва да узнаеш, предполагам, че ще преговаряме — подразни го тя.
— В Палм Бийч има двама мъже, с които никога не би искала да преговаряш, Слоун. Аз съм единият от тях.
— И кой е другият? — попита тя, леко смутена от заплахата в гласа му.
— Ноа Мейтланд. Благодаря, че ми позволи да използвам балкона ти — каза той за всеки случай, докато излизаше от стаята.
Тя затвори вратата след него и влезе в банята. Той бе непредсказуем и вземаше сам решенията си, но понякога изглеждаше очарователен и доста мил. Сега тя имаше неприятното усещане, че последното можеше да е просто маска.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Париш чакаше във фоайето, когато Слоун слезе по стълбите.
— Докарах колата отпред.
На алеята бе паркиран бледозлатист ягуар със свален гюрук и когато преминаха през главната порта, Слоун видя как слънцето заблестя в кестенявата коса на сестра й. Париш се обърна и забеляза, че Слоун я наблюдава.
— Да не си забравила нещо? — попита тя.
— Не, защо?
— Имаш странно изражение.
След всичко, което бе видяла и чула днес за сестра си, Слоун искаше да разруши преградата, която тя поставяни между тях, и да я опознае. Затова отвърна:
— Мислех си, че тази кола е много красива и ти подхожда.
Париш я погледна объркано.
— Не зная какво да кажа.
— Например това, което мислиш.
— Е, тогава предполагам, че това беше последното нещо, което очаквах да кажеш. И си мислех, че това, което каза е много мило — изрече го с толкова топлота, че Слоун знаеше: сестра й е приела думите й за голям комплимент.
Свиха вляво по широк булевард и Париш колебливо рече:
— На е ли странно да седим в тази кола и да знаем, че сме сестри?
— Точно за това си мислех.
— Имах съвсем различна представа за тебе.
— Зная.
— Така ли?
— Да. Прабаба ти ми каза какво са ти наговорили.
Париш й хвърли срамежлив поглед.
— Тя е и твоя прабаба.
Някакъв зъл дух я накара да отговори:
— Някак си ми е по-лесно да повярвам, че ти си ми сестра, отколкото, че тя ми е баба.
— Трудно е да се доближиш до нея. Тя плаши хората — изрече Париш, а Слоун си помисли: „Включително и теб.“ — Теб плаши ли те?
— Не — отвърна Слоун, но после добави: — Е, може би малко.
— Повечето хора са ужасени от нея.
— Тя не е точно типичната прабаба, поне не така, както си я представям.
— Как изглежда твоята баба?
— Имаш предвид майката на майка ни?
— Да.
— Умря, когато бях на седем, но помня, че беше много мила. Миришеше на сладкиши.
— Сладкиши ли?
— Обичаше да готви. Беше пълничка. Винаги приготвяше сладкиши за мен и за Сара.
— Коя е Сара?
— Приятелка от детинство, която все още е най-близката ми приятелка.
Настъпи неловко мълчание — мълчанието на двама души, които искат да продължат напред, но се чувстват толкова удобно там, където са, че се страхуват да направят следващата крачка. Слоун пое дълбоко дъх и се помоли да не греши със следващия си въпрос:
— Искаш ли да знаеш какво представлява майка ти?
— Ако искаш да ми разкажеш. От теб зависи.
— Ако не сме честни и откровени — каза Слоун, — едва ли ще можем да се опознаем, а аз не искам това да се случи. Мислиш ли, че можем да говорим само истината и това, което наистина чувстваме? Изисква се сляпо доверие, но аз съм готова да опитам. А ти?
Париш здраво стисна волана, докато обмисляше предложението й.
— Да — прошепна най-накрая. — Да — повтори със срамежлива усмивка.
Слоун подложи сключената сделка на първото изпитание.
— В такъв случай би ли искала да знаеш каква в действителност е майка ти?
— Да.
— Това е лесно. От впечатленията, които имам досега, двете много си приличате. Мила е. Не желае да нарани никого. Обожава красивите облекла и работи в най-модния магазин за дрехи в Бел Харбър. Всички, които я познават, я обичат, с изключение на Лидия, собственичката на магазина. Тя я тероризира и непрекъснато се възползва от нея, но мама намира оправдания за лошото й поведение. — Млъкна, когато видя входа на клуба. — Париш, нека не играем голф. Хайде да правим нещо друго.
— Но татко искаше да вземеш урок.
— Зная, но представи си, че категорично откажа. Какво ще направи той в такъв случай? Ще ти крещи ли?