— Никога ли не се страхуваш тук?
— От какво?
— От крадци. От престъпници. Това място е като музей. Ако бях крадец, щях да реша, че вътре има много неща, които си заслужават да бъдат откраднати.
— Не ни грози никаква опасност — увери я Париш. — През целия имот минават инфрачервени лъчи. Нощем се включват автоматично заедно с алармената система. Също така има и десет камери, разположени около сградата. Ти страхуваш ли се тук?
— Винаги се безпокоя за сигурността и безопасността.
— Сигурно затова си посещавала и курсове по самозащита — заключи Париш. — Ако се безпокоиш, можеш да включиш всеки телевизор в къщата и да видиш какво засичат камерите. Превключвай от деветдесетия до стотния канал. Така ще провериш всичко, което се вижда на камерите. Поне си мисля, че това бяха каналите, но Гари ще знае със сигурност. Ще го попитам. Двамата с татко се занимават с новата охранителна система.
— Благодаря — неуверено изрече Слоун.
— Освен това, ако се уплашиш от нещо, можеш да вдигнеш всеки телефон в къщата, да натиснеш вилката и да задържиш. Но го направи само ако мислиш, че има проблем. В началото, когато инсталираха системата, го направих случайно. Опитах се да отворя вратите отвътре, но забравих да натисна интеркома, преди да задържа вилката.
— Какво се случва, ако направиш това?
— Всичко — отвърна Париш през смях. — Една аларма се включва директно в полицейското управление, сирените в къщата започват да свирят и всички лампи в имението се включват и започват да мигат.
Това беше също като обединените охранителни телефонни апарати, които бяха причинили такова голямо неудобство на Карен Алторп и доктор Пемброук в Бел Харбър. Париш заобиколи къщата до шестместен гараж и една от вратите се отвори автоматично.
— Не те видях да използваш нищо, за да отвориш вратите на входа и на гаража — каза Слоун.
— Някъде по колите ни има скрито електронно приспособление. Когато стигнеш до гаража, електронната част в колата се свързва с тази на съответната гаражна врата и тя се отваря. По същия начин преди малко се отвори и порталът, когато свихме по алеята.
— Имам чувството, че външен човек тук не може нито да влезе, нито да излезе — отбеляза Слоун.
— Всеки може да излезе навън, стига Нордстрьом да го е пуснал вътре. Под каменната настилка има сензори, които ако минава кола, усещат тежестта й и отварят портала. В противен случай Нордстрьом трябваше да стои до вратите и да ги отваря всеки път, когато някой слуга или камион за доставки трябва да излезе.
— Ти наистина живееш във времето на електрониката.
— Татко много мисли за сигурността.
Слоун се опасяваше, че той вероятно има доста причини за това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Гари Дишлър се появи в коридора още щом влязоха.
— Госпожа Рейнълдс питаше за вас — каза той на Париш — Тя е горе в стаята си.
— Добре ли се чувства? — разтревожено попита младата жена.
— Ако страда от нещо, то е от скука — увери я той.
Докато Париш получаваше потвърждение, че канали между деветдесет и сто показват това, което се вижда на камерите, Слоун изучаваше стоящия наблизо иконом Нордстрьом беше червендалест човек, висок над метър и осемдесет, с руса коса, сини очи и яко телосложение. Докато се изкачваха по стълбите, тя сподели със сестра си:
— Изглежда повече като охранител, отколкото като иконом.
— Зная — отвърна тя е усмивка, — наистина е грамаден.
Те все още се усмихваха, когато влязоха в спалнята на Едит Рейнълдс. Старата дама седеше на бежово кадифено канапе в дъното на стаята, която бе почти с размерите на къщата на Слоун и изпълнена с толкова много тъмни и богато украсени мебели, че младата жена изпита клаустрофобия. Госпожа Рейнълдс се намръщи, когато свали очилата си и остави книгата си настрани.
— Нямаше ви цял ден — започна тя. — Е — обърна се към Париш, — как мина урокът по голф?
— Не отидохме в клуба — отговори тя.
Едит сви вежди, но преди да успее да каже нещо, Слоун заговори. За да омилостиви възрастната жена, тя се пошегува:
— Париш се опита да ме накара да играя, но аз я помолих за милост и категорично отказах да изляза от колата. Тя се опита да ме издърпа, но аз съм по-силна от нея. Опита се също и да ме напердаши, но аз й напомних, че ненавиждам публичните представления, и тя трябваше да се откаже.
— Ти си нагла — изрече поразвеселена Едит.
Слоун се престори на изненадана.
— Да, госпожо, но просто не мога да се променя.