— Какво имаш предвид? — тихо попита Слоун.
— Не се смущава от никого, дори и от татко, който винаги плаши младите мъже, които не са преуспели като него.
— Мен също не ме плаши — отбеляза сестра й.
— Не, но мъжете съдят за себе си по постиженията и състоянието си, а ние не.
Тя бе толкова откровена, че на Слоун й бе трудно да повярва, че това е същата сдържана Париш, с която се бе запознала.
— Има и още нещо. Пол е в застрахователния бизнес, а татко е недоволен от цената на едни полици за служителите му в банката. Когато дадох възможност на Пол да говори с татко и да ни продаде един от груповите им планове, той не се възползва.
— Може да е сметнал, че е проява на лош вкус да се опитва да продава застраховки на домакина си.
— Нямаше да се възприеме по този начин, защото аз повдигнах въпроса, а не той.
— Може да е бил смутен именно от това.
— Мисля, че той не се смущава толкова лесно.
Слоун реши да каже на агента да започне да говори за себе си и да продава застраховки, а на Париш откровено довери:
— Не познавам добре мъжете. Смятам Пол за човек, на когото може да се разчита, честен е, вероятно дори и доблестен.
— Такива са и моите впечатления от него — отвърна сестра й. Усмихна се, стана и насочи разговора към предстоящия ден: — По-добре ставай и се обличай. Мислех си да поразгледаме някои забележителности и да пазаруваме. Пол ще остане тук да мързелува.
— Да му купим ли смокинг за довечера? — попита Слоун, като отметна завивките.
— Попитах го, но той каза, че е взел на заем от един приятел и го носи тук за всеки случай.
Слоун бързо се изкъпа и се облече, за да има време да се обади на майка си. Тъй като се бе успала, трябваше да й позвъни в магазина, което пък означаваше, че на Кимбърли ще й е трудно да разговаря. Седна на леглото и извади кредитната карта от портмонето си. Вдигна слушалката, постави картата и се приготви за схватка със собственичката на магазина, Лидия Колинс, която се отнасяше към подчинените си като надзирателка в затвор. Въпреки че Слоун рядко търсеше майка си на работното й място, Лидия винаги се държеше така, сякаш личните разговори са основателна причина за уволнението на най-добрата й служителка.
— Лидия — каза Слоун, когато собственичката вдигна телефона, — Слоун е, обаждам се от Палм Бийч…
В гласа на Лидия веднага долови раздразнение.
— В момента майка ти е заета с един клиент.
Кимбърли винаги бе заета с клиенти, защото хората я обичаха и предпочитаха да почакат, но да бъдат обслужени от нея.
— Разбирам, но трябва да говоря с нея само за минута.
— Чудесно.
Тя така силно тресна телефонната слушалка, че Слоун трепна, но след секунди топлият и развълнуван глас на Кимбърли я накара да се усмихне.
— Скъпа, толкова се радвам да те чуя. Как вървят нещата?
Дъщеря й я увери, че баща й и прабаба й се държат добре с нея. Запази информацията си за Париш за накрая и в момента, в който спомена името й, майка й се умълча. Разказа й всичко каквото можеше за нея и завърши с думите:
— Ще я обикнеш, а и тя ще те обикне. Искам много скоро да дойде в Бел Харбър. — Слоун очакваше майка й да каже нещо, но тя мълчеше. — Мамо, чуваш ли ме?
— Да — прошепна съкрушено тя и Слоун разбра, че тя плаче.
Сърцето й се сви, когато осъзна с какви усилия Кимбърли се бе преструвала, че е приела раздялата си с Париш. Сега дори най-малката възможност да се събере отново с дъщеря си я разстройваше. Слоун не си спомняше по-рано да е виждала майка си да плаче и усети, че нейните очи също се пълнят със сълзи.
— Тя толкова ми напомня за теб — нежно изрече Слоун. Има добър вкус като тебе и сама измисля моделите на дрехите си. — Чу се резкият глас на Лидия. — Май е по-добре да затваряш. След няколко дни отново ще ти се обадя.
— Да, моля те.
— Чао.
— Почакай — внезапно каза Ким, — мислиш ли, че можеш да предадеш на Париш, че я обичам?
Слоун преглътна сълзите си.
— Да, разбира се. Ще й предам.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Едит седеше на любимия си стол в спалнята си, облечена в още една от черните си рокли, но си бе закачила голяма брошка с рубини и диаманти. Слоун се почуди дали тя няма някоя по-светла дреха или поне шал.
— Прабабо, каза, че искаш да видиш Слоун преди да излезем — рече Париш и целуна възрастната жена по челото.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с нея насаме, Париш.
Младата жена се учуди, но кимна и излезе. Слоун все още не бе успяла да седне на стола срещу Едит, когато възрастната жена заговори:
— Какво си мислеше преди малко?
Слоун виновно започна:
— Чудех се дали би си сложила цветен шал, ако днес ти купя.