— Можеш ли да управляваш толкова голяма лодка?
— С малко помощ от твоя страна. А ти можеш ли да готвиш?
— Не и без голяма помощ от твоя страна.
Той й подаде ръка.
— Да вървим.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
„Видение“ отговаряше на името си, помисли си Слоун, когато хеликоптерът се наклони наляво и тя смаяна погледна към яхтата. На фона на залеза блестящата бяла яхта изглеждаше величествена и масивна като „Тадж Махал“.
— Добре дошли на борда, госпожице — каза един мъж в бяла униформа, като се наведе ниско и й подаде ръка, за да й помогне да слезе от хеликоптера. Посочи й пътя към главната палуба, която се намираше две нива по-надолу, и я придружи до арката, където върху маса, покрита с бяла ленена покривка, бе сервирана вечеря за двама. — Спешно потърсиха господин Мейтланд по телефона, но той съвсем скоро ще се присъедини към вас — обясни човекът и побърза да си тръгне.
Слоун смаяно се огледа. Дори не бе подозирала, че съществува нещо подобно, освен в разказите за пътешествия по места като Монте Карло. Прокарвайки ръка по гладкия парапет, тя тръгна бавно по главната палуба към кърмата. По-голямата част от това ниво явно се заемаше от просторен салон с големи прозорци. Завесите бяха дръпнати и Слоун се учуди от това, че вътрешността изглежда повече като модерен апартамент, отколкото като част от морски съд. Мокетът беше бял, с нюанси на синьо и платинено, които оформяха широка ивица по края и медальон в центъра. Вита стълба с хромиран парапет водеше към горното и долното ниво. Около маси с дебели стъклени плотове бяха подредени канапета и столове, тапицирани в цветовете на килима. Върху масите имаше модернистични скулптури от блестящо злато и сребро. На поставки бяха издигнати големи камъни, които светеха в цветовете на дъгата, включително в сиво-синьо и аметистово. Тъй като Ноа не беше в салона, тя очакваше той да излезе от някоя от вратите, покрай които мина. Вместо това го намери на мястото, от което бе тръгнала. Той стоеше до парапета и говореше по мобилния си телефон. Гласът му бе тих и груб:
— Повече не ме интересуват извиненията на Лорън, очаквам резултати. Кажи на Грациела, че ако още веднъж прецака тази работа, няма да се застъпя за него пред венецуелското правителство и може да изгние в тамошния затвор. Ноа замълча. — Точно така, говоря съвсем сериозно. — Отново замълча за миг. — Добре, тогава се погрижи за Грациела и се махай от там. — Той рязко прекъсна разговора и хвърли телефона върху една маса. На Слоун й бе малко трудно да свърже този студен, заплашителен мъж с внимателния човек, с когото се бе запознала. Когато хвърли телефона на масата, Ноа видя Слоун и изражението му се смекчи.
— Здравей — каза той с усмивка, която бе обезкуражаваща колкото смайващо елегантния му вид. Не знаеше какво да каже. Ноа приличаше на недостъпен непознат.
— Здравей — отвърна тя учтиво, но официално.
Дори да беше забелязал сдържаността й, той не го показа. Наведе се и взе бутилка шампанско, която се изстудяваше в сребърна кофичка, и наля в две чаши. Подаде й едната и тя бе принудена да се приближи към него, за да я вземе. И двамата вдигнаха погледи, когато перката на хеликоптера започна да се върти, и Слоун видя още трима мъже да се качват заедно с пилота.
— За мен това е твърде непривично — обясни тя, докато гледаше как машината започна да се издига.
Ноа потисна желанието си да я погали. Облегна се на парапета, докато й се наслаждаваше в роклята без презрамки. Слоун го погледна и каза първото, което й дойде наум:
— Париш не е с мен. Страхува се да лети с хеликоптери.
— Какъв срам — сериозно отвърна той.
— Пол остана на брега с нея.
— Съкрушен съм.
Тя забеляза игривите пламъчета в красивите му сиви очи и го почувства много по-близък. В същото време още нещо й направи впечатление. Обърна се бързо към масата и видя цветята, свещите в кристалните поставки, сребърните прибори и китайския порцелан. Прибори за двама. Два стола. Разкъсвана между вината си към Париш и радостта от близостта му, Слоун се опита да изглежда възмутена.
— През цялото време си знаел, че тя се страхува от хеликоптери.
— Тази мисъл никога не ми е хрумвала.
— Наистина ли?
Той бавно поклати глава, а в очите му се таеше смях заради изражението й, защото тя много добре знаеше, че той крие нещо, и нямаше да се откаже, докато не разбереше какво е то.
— Толкова отдавна я познаваш, не знаеш, че се страхува от хеликоптери? — недоверчиво попита тя. — Възможно ли е това да е така, защото тя всъщност не се страхува?