— Господин Рейнълдс — започна Флин, — казахте, че сте се прибрали около единадесет часа.
Тя видя, че ръката на Картър трепери, когато отметна косата си от челото. Лицето му бе пребледняло от шока и тя изпита съчувствие към него. С Едит бе трудно да се живее, но той очевидно бе потресен от начина, по който бе умряла. Той кимна в отговор и прочисти гърлото си.
— Точно така. До десет и четиридесет и пет играх покер с приятели. После се прибрах вкъщи. Отне ми около петнадесет минути. Вкарах колата в гаража, след което си легнах.
— Когато наближихте къщата, забелязахте ли на улицата паркиран автомобил или изобщо нещо подозрително?
— Преди малко ме попитахте същото и аз се опитах да се сетя. Мисля, че видях бял ван, паркиран малко по-надолу.
— Той с какво ви направи впечатление?
— Просто тази седмица видях подобен ван на същото място.
Флин кимна и записа нещо в бележника си.
— Казахте, че сте влезли с колата в гаража. Къщата има четири странични входа и два от тях водят към кухнята един откъм гаража, а друг откъм задния двор. Другите два също водят към моравата отзад, но от различни стаи. Кой вход използвахте?
Картър го погледна така, сякаш детективът бе малоумен.
— Естествено, че използвах този, който свързва кухнята с гаража.
Флин невъзмутимо си записа.
— Минахте ли покрай кабинета, в който бе намерена жертвата, и чухте ли някакъв шум?
— Не, излязох от кухнята, насочих се към стълбището и се качих горе.
— Беше ли обичайно за госпожа Рейнълдс вечер да остава сама в тази стая?
— Не със затворена врата, но обичаше да остава в стаята, защото там има телевизор с много голям екран, а също така се вижда и моравата. Не обичаше вечер да седи в зимната градина, защото трябваше да включва много лампи. Картър се бе подпрял, но сега се хвана за главата, сякаш не можеше да понесе спомена за това каква е била тя само допреди няколко часа.
— А беше ли обичайно за нея да седи на разтворени завеси?
Той кимна.
— Значи ако някой е наблюдавал къщата откъм плажа, би могъл да научи всичко това.
Картър вдигна глава.
— Да не би да предполагате, че някой психопат е дебнал наоколо в очакване на сгоден случай да я убие?
— Възможно е. Бяха ли затруднени по някакъв начин движенията на госпожа Рейнълдс?
— Тя беше на деветдесет и пет години. Това само по себе си е пречка.
— Но е можела да върви, нали?
Той кимна.
— Справяше се изключително добре за възрастта си.
— Как беше със зрението?
— Когато четеше, се нуждаеше се от очила е голям диоптър.
— Имаше ли проблеми със слуха?
— Само когато й бе удобно. Защо задавате всички тези въпроси?
— Стандартна процедура.
Слоун знаеше, че Флин лъже. У нея се зародиха подозрения още когато Хоклин спомена счупения прозорец в кабинета. Едит би трябвало да чуе или да види нещо, което да й подскаже, че някой се опитва да проникне в къщата и да се опита да избяга. Но не го бе сторила. Намериха я да лежи по лице на канапето. От друга страна, ставите й бяха сковани и понякога й отнемаше доста време, докато успее да се изправи. Може би се бе опитала, но не бе успяла да го направи навреме. Във всеки случай Флин и Кейгъл трябваше да узнаят за затрудненията й.
— Госпожа Рейнълдс беше болна от артрит — внимателно каза Слоун и моментално привлече вниманието им. — Понякога имаше проблеми и й бе особено трудно да се изправя.
— Радвам се, че се сетихте да ни споменете за това, госпожице Рейнълдс — бързо каза Хоклин, — би могло да ни бъде от полза. Благодаря ви.
Тя погледна към Пол, който заедно с Ноа седеше на канапето срещу нея, за да види как приема той това, че бе дала на детективите информация, която не се бяха сетили да й поискат. Пол наблюдаваше Париш, а изразът на лицето му бе неразгадаем и напрегнат. Ноа улови погледа на Слоун и й се усмихна окуражително и на нея й се прииска да положи глава на широкото му рамо и да заплаче. Тя беше ченге и въпреки това не бе успяла да предотврати убийството на член от собственото си семейство. Обикновено обръщаше внимание на всичко подозрително, а сега беше много вероятно да е минала само на няколко метра покрай убиеца на Едит, когато тръгна за плажа, но не забеляза нищо.
— Госпожице Рейнълдс — обърна се Флин към Париш, след като прегледа бележките си, — казахте, че сте взели някакво лекарство за мигрена по обяд и сте се събудили около десет часа. Знаете ли какво ви събуди?