— Прав си, явно съм доста изморен. Бях забравил за алибито — рече Флин и задраска Пол Ричардсън. — Ами Картър Рейнълдс? Каза, че се е прибрал след единадесет и Дишлър потвърди, но той може да е излъгал заради работодателя си.
Кейгъл кимна.
— Дишлър може, но не и сенатор Мийд. Той е един от хората, които тази сутрин се обадиха, за да изискат незабавен арест.
— Е, и?
— Според капитан Хоклин по време на бурните си излияния той е споменал, че когато е извършено убийството, е играл карти с бедния Картър.
— Откъде знае кога точно е било извършено?
— Това е новината на деня.
— Вярно — въздъхна Флин, — пък и Рейнълдс няма мотив. Живял е с баба си близо шестдесет години и не се нуждае от пари.
— Освен това не мисля, че снощната му реакция бе престорена. Бе не само объркан, но и посивял от шока.
— Забелязах. — Флин задраска и името на Картър. — Значи ни остава само Слоун Рейнълдс.
Лицето на колегата му просветна.
— Ето това е интересна ситуация. За пръв път се срещат и изведнъж един от тях умира.
— Зная, но това не е най-добрият начин да спечели богатото си семейство.
Кейгъл не приемаше такова неубедително извинение.
— Била е там и е имала възможност.
— Какъв е мотивът й?
— Отмъщение за това, че е била изолирана през всичките тези години.
— Не, за нея би било по-добре прабаба й да е жива, за да се опита да я омилостиви. Слоун не е наследница, но ако възрастната жена е живяла по-дълго време, тя би могла да я убеди да й бъде отделен малък дял от парите. При настоящата ситуация остава с празни ръце.
— Нищо, освен отмъщение — напомни му колегата му.
— Какъв ти е проблемът със Слоун Рейнълдс? — попита Флин, но въпреки лекия сарказъм в гласа му той не подценяваше предложенията на Кейгъл. Хлапето беше пълно с идеи, много наблюдателно и преследваше всяка следа, без значение колко усилия се изискваха. — Спря се на нея като заподозряна още когато напуснахме къщата и мислехме, че мотивът е кражба. Сега знаем, че е убийство, а ти все още се съмняваш в нея.
— Освен всичко останало времето, по което е напуснала къщата и се е завърнала, е доста удобно. Забелязах колко угоднически ми каза, че въпреки че Едит Рейнълдс не е била неподвижна, не е можела да се движи бързо. Имах чувството, че Слоун знае, че търсим човек близък на жертвата, защото Едит очевидно не се е опитала да избяга.
Флин обмисли това и леко кимна.
— Съгласен съм с теб, но тя със сигурност не отговаря на образа на потенциалния убиец. Трябва действително силно да желаеш едно отмъщение, за да имаш куража да си намериш оръжие, да планираш всичко и след това да насочиш оръжието срещу безпомощната старица и да я застреляш. Освен това, ако е искала да отмъсти, защо не е застреляла баща си?
Кейгъл забарабани с пръсти по бюрото, спря, за да повдигне очилата си, и се обърна към Ханк, който извличаше информацията от база-данните.
— Хей, Ханк — извика той, — колко време ти трябва още?
— Не много.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Кейгъл.
— Сигурно се шегуваш. Никога не зная какво мислиш и защо го мислиш.
Детективът не обърна внимание на тази забележка.
— Има само още една значителна подробност, която не сме проверили. Известно ли ти е името на адвоката на Едит Рейнълдс — този, за когото Картър каза, че е изготвил завещанието й?
Флин взе бележника си, започна да го прелиства и накрая каза:
— Уилсън.
— Да отидем и да си поговорим лично с господин Уилсън — рече Кейгъл, стана и се протегна. — Ще ни бъде от полза и ще имаме повече информация, когато започнем да преглеждаме базата-данни.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Пол седеше до басейна и наблюдаваше екипа, който щателно претърсваше храстите край къщата.
— Търсят оръжието — каза той на Слоун, когато тя седна на един стол до неговия.
Тя кимна разсеяно и отметна косата от челото си.
— Гари Дишлър те търсеше — добави Пол. — Мейтланд е телефонирал два пъти и е поискал незабавно да му се обадиш. Хората от полицията не му позволяват да премине през охранителната лента.
— Гари ми каза. Ще отида там след няколко минути, но първо трябва да говоря е теб.
Пол усети напрежението в гласа й, видя колко е бледа и за пръв път от години се почувства виновен. Тя минаваше през ада, а той щеше да усложни положението й. Изпита невероятното желание да я дръпне настрани, да повдигне брадичката й и предварително да я помоли за прошка. „Прости ми. Ти не заслужаваш това. Толкова пъти съм се гордеел е теб. Мисля, че си чудесна.“
— Какво има? — попита той.