— Виж, Еси, не съм глупачка и не съм дете. Знам, че между нас никога не може да има нищо.
— Но?
— Какво „но“?
— Каза го така, сякаш искаше да продължиш с „но“.
— Не е вярно. — Аманда я бутна леко към стълбите. — Хайде, върни се в леглото да поспиш.
— Добре. Но ще наглеждаш ли господин Вампир да не налети на някоя от нас, докато спя?
— Той не е кръвопиец.
— Откъде знаеш?
— Той ми каза.
Еси скръсти ръце пред гърдите си и я погледна остро.
— Е, в такъв случай, информацията трябва да е достоверна, нали?
— Ще престанеш ли?
— Стига, Манди — каза тя и посочи към дивана. — Онзи мъж е убиец.
— Не го познаваш.
— Не познавам и нито един алигатор, но за нищо на света няма да пусна такъв в къщата си. Не можеш да промениш нрава на звяра.
— Той не е звяр.
— Сигурна ли си?
— Да.
Въпреки това виждаше скептицизма в очите на сестра си.
— Гледай наистина да си сигурна, момиченце, защото иначе ще си платим скъпо и прескъпо.
Няколко часа по-късно, докато Есмералда се обличаше за работа, Аманда приготви закуска за Кириан.
— Благодаря за загрижеността, но наистина не съм гладен — рече той внимателно.
Тя постави чинията върху масичката за кафе. Нежно прокара ръка по бинта на ръката му, който бе започнал да се напоява с кръв.
— Ще ми се да ме беше послушал и да си беше останал вкъщи.
— Не бих могъл, Аманда. Дал съм клетва и имам задължения, които трябва да изпълнявам.
Работата. Това беше всичко, което имаше значение за него, и тя се зачуди дали я защитаваше от загриженост, или просто защото представляваше част от установените му задължения.
— Твърдиш, че вярваш в способностите ми, а когато ти кажа…
— Аманда, моля те. Нямах избор.
Тя кимна.
— Надявам се да го убиеш.
— Ще го убия.
Аманда стисна ръката му.
— Не звучиш толкова сигурен, както преди.
— Така е, защото цяла нощ висях прикован за една дъска и тази сутрин не се чувствам много добре.
— Не е смешно.
— Знам — каза Кириан. — Единствено ме притеснява това, че той наистина знаеше как да ме нападне, за да ми навреди най-много. Чак до…
Тя почака няколко минути, но той не продължи.
— До? — подсети го след малко.
— Нищо.
— Кириан, кажи ми. Искам да знам как те е поставил в това положение.
— Не ми се говори за това.
Преди да успее да го притисне, някой почука на вратата.
— Моля те — прошепна той. — Иди да отвориш на Д’Алериан.
— Ловецът на сънища ли?
Кириан кимна утвърдително.
Тя стана и с любопитство отвори входната врата, после отстъпи. Мъжът на верандата изобщо не бе това, което си бе представяла. Извисяващ се над нея, Ловецът на сънища имаше черна като нощта коса и толкова безцветни и бледи очи, че сякаш светеха. Облечен целият в черно като Нощен ловец, той би привлякъл вниманието й, ако не изпитваше странната нужда да извръща поглед от него. Беше шантаво. Наистина шантаво. Трябваше да се застави насила да погледне мъжа, който би накарал всяка друга жена да ахне в страстно благоговение.
Без да проговори, той мина край нея и отиде при Кириан. Вратата се изплъзна от ръцете й и се затръшна, не допускайки дневната светлина в стаята.
Д’Алериан се придвижи с плавна, грациозна походка до дивана, където лежеше Нощният ловец. Свали коженото си яке и нави до лактите ръкавите на черната си риза.
— Откога си почнал да чукаш? — попита Кириан.
— Просто реших да не плаша жената. — Д’Алериан огледа тялото на Кириан. — Изглеждаш отвратително.
— И аз така чух.
Нямаше нищо весело в изражението на Д’Алериан. Нищо. Той беше още по-спокоен и невъзмутим от Талон. Сякаш не изпитваше никакви емоции. Д’Алериан протегна ръката си и един от фотьойлите се приближи до дивана. Без да обръща внимание на Аманда, той докосна Кириан по рамото.
— Заспивай, Нощни ловецо. — И още преди да довърши думите си, Кириан потъна в дълбок сън.
Аманда наблюдаваше как Ловецът на сънища задържа ръката си върху рамото на Кириан и затвори очи. Чак тогава видя на лицето му да се изписват емоции. Той въздъхна и се напрегна, сякаш измъчваха него самия. Всъщност изражението му показа цялата болка, която Кириан вероятно бе изпитал. След няколко минути Д’Алериан отдръпна ръката си и се наведе напред във фотьойла, като дишаше със затруднение. Покри лицето си с ръце, сякаш се опитваше да прогони кошмар. Когато обърна лице към нея, напрегнатият му поглед я накара да подскочи.