— Това нещо като робство ли е? — попита тя.
— Не. Мога да си тръгна по всяко време, просто не мога да наруша скуайърската клетва. Щом веднъж я положиш, клетвата е вечна и ненарушима. Когато се оженя, съпругата ми никога няма да разбере какъв е Кириан или какво правя за него, освен ако и тя не стане скуайър. След като децата ми пораснат, аз мога да реша дали да ги намеся в това, или не. Ако избера да ги посветя в тайната, те трябва да се явят пред Ахерон и Артемида, които ще прегледат и евентуално одобрят кандидатурите им.
Това вече наистина я изплаши, защото й хрумна ужасяваща мисъл.
— Ами аз? Няма ли да си помислят, че представлявам заплаха?
Ник спря на червен светофар и се обърна към нея със сериозно изражение на лицето.
— Ако наистина си заплаха, някой от скуайърите ще те убие.
Тя преглътна.
— Това не е никак успокояващо.
— И не би трябвало. Ние приемаме много сериозно нашите задължения. Нощните ловци са единствените, които стоят между човешката раса и робството или унищожението. Без тях аполитите и деймоните ще ни завладеят.
Кириан лежеше в леглото, като всячески се опитваше да заспи, но не спираше да чувства Аманда в съзнанието си. Тя се намираше при останките от къщата си. Знаеше го. Почувства сълзите й, гнева й. Отчаянието й. И страдаше заради нея.
Как само му се искаше точно сега да бъде до нея. Да я утеши. Преди невъзможността да се разхожда на слънчева светлина никога не го бе притеснявала, но вече не беше така. Ако не беше Нощен ловец, щеше да може да е до нея и да й предложи закрилата си. Подкрепата си.
Затвори очи и вдиша дълбоко, опитвайки се да пропъди болката. Беше избрал този път в пристъп на мъчителен гняв. Сега нямаше изход от него. Артемида ревностно пазеше армията си и бе вдигнала летвата толкова високо, така че за цялото това време Кириан познаваше само трима Нощни ловци, които бяха върнали душите си. Всички останали бяха загинали, опитвайки се да го направят.
— За какво изобщо ми е душа? — въздъхна той, като отвори очи и ги впери в златистокафявия балдахин над леглото си. — Тя само прави човека слаб.
Животът му имаше смисъл. Имаше цел. Тогава защо така отчаяно копнееше за Аманда? От векове не бе изпитвал такова чувство — същото онова чувство, което някога го бе накарало да предаде всички, които го бяха обичали.
— Няма отново да проявя слабост — прошепна.
Не смяташе, че Аманда ще го нарани умишлено. Боеше се от самия себе си, защото веднъж дадеше ли сърцето или предаността си, повече никога нямаше да си ги върне. Всичко се свеждаше до един основен факт. Страхуваше се от себе си и от това, колко далеч можеше да стигне, за да я защити.
След като посетиха останките от къщата на Аманда и дома на майка й, Ник я закара в сърцето на Френския квартал и паркира в една странична уличка, а после тръгнаха пеша към улица „Шартър“. Минаха през един не особено оживен търговски район, докато стигнаха до малък бутик, наречен „Кукли и аксесоари“. Аманда се намръщи. В магазин за кукли ли отиваха? И това ако не беше странно!
— Какво ще правим тук? — попита тя, когато той й отвори вратата.
— Ще се срещнем с майсторката на кукли.
Добре, зададе поредния тъп въпрос…
Тя погледна скептично Ник.
— Знаеш ли, не мисля, че правят кукли Барби с човешки ръст.
Скуайърът се изсмя, давайки й път да влезе в магазина:
— Не си търся Барби и не сме дошли тук заради мен, а заради Кириан.
Сега тя наистина се притесни.
— Защо?
Преди той да успее да отговори, една възрастна жена вдигна поглед от работната си маса до вратата и привлече цялото внимание на Аманда. Тя държеше в ръце кукла Барби и рисуваше лицето й. Жената носеше на главата си странно оранжево устройство с лампичка и прикрепен към него часовникарски монокъл. То покриваше чисто бялата й коса, опъната назад в стегнат кок. Кафявите й очи блестяха дружелюбно.
— Малък Ники — каза тя майчински, — какво те води насам този следобед, и то с такава красива гостенка? Мисля, че за първи път те виждам с жена. — Тя махна към него с мъничката четка за рисуване, която държеше. — Но пък си заслужава да бъдеш видян с нея. Прекрасна е и не говоря за външността й, ако разбираш какво имам предвид.
Ник прокара ръка през косата си и погледна смутено Аманда.
— Лиза, любов моя — рече високо, като я озари с чаровна усмивка. — Нима се нуждая от причина, за да дойда да видя сияйното ти лице?