— Роза, много добре ме познаваш.
Тя вдигна сатъра по-високо. Безпомощен под мрежата, Кириан впери поглед в проблясващото стоманено острие, очаквайки то да се забие в плътта му. Искаше да я умолява, да й крещи, докато го послуша, но не смееше, понеже се боеше какво може да причини това на възрастната жена. И бездруго беше подложена на достатъчно стрес. Предпочиташе да умре, вместо да я нарани.
Телефонът му иззвъня.
— Знам, Дезидерий — прошепна Роза на испански. — Знам. Той трябва да умре. — Тя сложи ръка на гърдите на Кириан, сякаш да го задържи да не шава. Не че той можеше да помръдне. Мрежата го държеше напълно неподвижен. — Трябва да бъде накълцан на парчета.
Кириан се стегна, щом тя замахна към него със сатъра. Не улучи, но беше на косъм.
— Не — прошепна жената. Животът се върна в очите й миг преди да ги забели и да се строполи на пода.
Ужасен, че се е наранила, и паникьосан заради собствената си уязвимост, Кириан с всички сили започна да се бори да се освободи от мрежата. Нямаше полза. Беше една от мрежите на Артемида и веднъж попаднала под нея, всяка жертва се озоваваше в абсолютен капан.
Как, в името на боговете, бе попаднала тя у Роза? Дори самият Дезидерий нямаше достъп до нея. Само някой бог или полубог можеше да се сдобие с оръжие на безсмъртните от свещеното място, където се съхраняваха, а Артемида особено добре пазеше арсенала си. И как бе успял деймонът да се добере до Роза и да обладае ума й от бърлогата си? Никой деймон не беше толкова могъщ. Изобщо какво ставаше тук, по дяволите? Макар да знаеше, че няма смисъл, Кириан продължи да се мъчи да се освободи от мрежата. С всяка изминала минута го връхлитаха спомени.
„Как се чувстваш, командире? — Гласът на Валерий му се присмя от миналото. — Напълно под мой контрол си. Абсолютно безсилен. Беззащитен. — Все още виждаше злобната усмивка върху лицето на римлянина, още чувстваше адските болки от изтезанието си. — С удоволствие ще наблюдавам как се гърчиш. И ще слушам как ме молиш за милост.“
Погледът на Кириан помръкна, докато изживяваше отново всеки миг. Той се бореше за глътка въздух. Нямаше отново да го хванат. Не и по този начин. Замята се като луд в мрежата, борейки се с всички сили.
Час след като се мръкна, Ник влезе първи в къщата, следван по петите от Аманда и Талон.
— Роза? — извика той, като се втурна през кухнята и всекидневната към стълбите. — Кириан?
Никой не отговори. Зловещата тишина кънтеше в ушите на Аманда, докато тичаха по стълбите към спалнята на Кириан. Ник блъсна вратата толкова силно, че течението разлюля балдахина на леглото.
В стаята нямаше никой.
Аманда се поколеба на вратата, оглеждайки обстановката. Нищо не беше разхвърляно, с изключение на чаршафите в леглото.
И все пак…
Тя почувства, че нещо не е наред. Нещо дълбоко в нея разбуди дремещите й способности и й позволи да се свърже с Кириан. Тя усети безпокойството му. Яростта му.
Талон се приближи до леглото и изруга, като повдигна блещукащата сребърна мрежа.
— Невероятно — изръмжа той и я стисна на топка в юмрука си.
— Какво е това? — попита Аманда.
— Диктион. Една от мрежите на Артемида.
Аманда нямаше никаква представа какво означава това, но по изражението на Талон разбра, че не е нещо хубаво. Нито пък че трябва да е в леглото на Кириан, при условие че него го нямаше. Паниката я завладя още по-силно.
— Защо е тук?
— Нямам представа, но ако Кириан е бил под нея, предполагам, че е бил отведен от онзи, който я е хвърлил отгоре му. — Талон се наведе и вдигна един сатър от пода.
Страхът на Аманда се засили и против волята й психическите й способности се изостриха, опитвайки се да отрият Кириан. Не й се нравеше мисълта да ги остави да вземат контрол над нея, но трябвайте да разбере дали той е добре. Трябваше да разбере нещо, каквото и да е.
Като затвори очи, младата жена го видя в някакво стерилно помещение. Беше притеснен, но тя не усети опасност.
— Звънни на мобилния му телефон — каза на Талон.
Той я изгледа, все едно чуваше най-голямата глупост.
— Звънях му десет пъти.
— Опитай за единайсети.
По изражението му си пролича, че изобщо не му хареса заповедническия й тон.
— Добре де — съгласи се неохотно. — Какво толкова? Безсмислиците понякога дават резултат. — Келтът извади телефона от джоба на якето си и набра номера.