Кириан чу отдалечаващите й се стъпки, докато лежеше на студения под. Притисна с ръка възбудения си член и се загърчи от болка. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Мили Зевсе, още една минута и щеше да забие зъбите си в нея. Затвори очи и се разтресе, опитвайки да се справи със звяра в себе си. Звярът, който искаше от него да я обладае, без значение от последствията.
Аманда не спря да трепери, докато не стигна спалнята си. Не можеше да забрави дивото изражение на лицето на Кириан, когато й каза да бяга. Никога преди не се беше страхувала от него, но точно в онзи момент бе видяла Нощния ловец, който със сигурност караше деймоните да се подмокрят от ужас. Задъхана, тя се опита да се успокои. Искаше само една нормална връзка. Но колко нормална можеше да е връзката с вампир? С разтуптяно сърце, младата жена застина, щом се погледна в огледалото. Устните й бяха подути от целувките му, шията й бе зачервена, където бакенбардите му се бяха търкали в нея.
— Аманда?
Тя замря, когато чу гласа на Кириан през вратата.
— Да? — обади се колебливо.
Той бутна лекичко вратата, но не влезе.
— Уплаших ли те?
— Честно ли?
Кириан кимна.
— Да — призна Аманда.
Горещият му поглед я прониза.
— Съжалявам.
Тя разбра, че е искрен. Видя чувството за вина в очите му.
— Защо не си тръгна? — попита Кириан и тихият му глас проряза тишината на стаята.
Аманда се напрегна.
— Искаш ли да си тръгна?
Мълчанието му се проточи и тя си помисли, че няма да получи отговор. Накрая обаче той прошепна:
— Не, не искам.
Тези три думи бяха казани с толкова искрено чувство, че Аманда се изуми повече, отколкото ако й се бе обяснил в любов. Тръгна към него и той направи крачка назад. Личеше си, че още не се е овладял напълно. Въпреки това тя го желаеше.
— Тогава няма да си тръгна, докато не стана нежелана.
Кириан се стъписа от думите й. Хрумна му мисълта, че светът със сигурност ще е престанал да съществува, преди Аманда да стане нежелана в дома му. И веднага след това се сети, че когато светът престанеше да съществува, той щеше още да е жив, а тя… Той примигна пред истината за безсмъртието си и осъзнаването, че за тях двамата краят никога нямаше да бъде щастлив.
Следващата нощ Кириан бе преследван от спомена за случилото се с Аманда. Беше на косъм от това да загуби контрол. На косъм до… Той прогони тези мисли от ума си, докато обикаляше в полунощ по покривите на Френския квартал. Краищата на коженото му яке плющяха под напора на студения вятър, докато вървеше по ръба на покривите и оглеждаше тесните улици долу. Подобно на котка, Кириан често дебнеше плячката си отвисоко, където никой не можеше да го забележи. Поне не и докато не станеше прекалено късно. Чу нещо и спря.
— Не ме наранявайте. — Изплашеният глас бе приглушен от вятъра и идваше от няколко пресечки разстояние.
Два пъти по-бърз и с уверената стъпка на леопард той се затича по покривите, докато намери човека, чийто глас беше чул. За повечето хора това би изглеждало като обир на някакъв клетник насред тъмната уличка, но острото зрение на Нощния ловец веднага забеляза четиримата руси деймони. Той смръщи вежди при вида на обичайната гледка. По някаква причина деймоните обичаха да се движат в групи по четирима или шестима. Бяха притиснали горкия човек към стената на една стара, порутена сграда. Нещо в този мъж му се стори странно познато. Наоколо се носеше остра воня на боклук. Човекът подаде портфейла си на деймоните.
— Вземете го — рече с треперещ глас. — Само не ме наранявайте.
Най-високият деймон се изсмя:
— О, няма да те нараним, дребно човече. Направо ще те убием.
Кириан скочи от покрива, разперил ръце за баланс. Черното му яке се развя на вятъра, докато прелетя трите етажа, които го деляха от улицата. Той се приземи безшумно зад деймоните в приведена поза.
— Чухте ли нещо? — попита един от тях, като се огледа.
— Само звука от ударите на човешко сърце. — Най-високият деймон сграбчи мъжа.
— Или пък — каза Кириан, изправяйки се бавно в пълния си ръст, като отметна якето си и сложи ръка върху дръжката на срада на Талон, — звука от четирима деймони на прага на смъртта си.
Щом те отстъпиха от жертвата си, той я позна. Беше Клиф, който го позна в същия миг.
— Ти! — изрева той. — Какво правиш тук?
„Проклети мойри“, помисли си Кириан. Последното нещо, което искаше да прави, бе да помага на мъжа, наранил Аманда. Тя му бе разказала всичко за бившия си годеник, включително и за грубите нападки на Клиф по отношение на семейството й. Мъжът не заслужаваше помощта му.