— А защо е това бързане? — опита да се противи Андрей.
— Ами на ваше място аз самият бих бързал — забеляза Макс. — Да не мислите, че в Москва са малко програмистите?
Тук нещо у Андрей се разбунтува и той доста уверено каза:
— На моето равнище — малко.
Неговият събеседник сякаш онемя от подобно нахалство. Десетина секунди той мълча, Андрей също мълчеше. И изведнъж непознатият се разсмя от сърце.
— Знаете ли — каза той, — добре е, че си знаете цената. Значи работата ще стане.
— Надявам се, че става дума за работа по специалността ми?
— Съвсем точно. И така, чакам отговора ви.
И Андрей кратко и ясно произнесе:
— Да.
— Отлично! — зарадва се Макс. — Колата тръгва към вас. Доскоро, мистър Горохов.
— Чакайте! — викна Андрей. — Ами адреса? Сега ще ви го продиктувам.
— Няма нужда — отговори Макс и затвори.
Андрей озадачено зяпна телефона. Значи все пак дочака…
През последните години над него сякаш висеше проклятие. В пазарните условия, към които стремително се носеше страната, не всички специалисти от неговия калибър можеха да си намерят работа. Е, той не седеше със скръстени ръце, но каква работа беше това… А и осемдесет долара месечно не са пари.
Всички негови познати програмисти заемаха високи постове в престижни банки и учреждения, а на него му се налагаше да влачи в буквалния смисъл жалко съществуване в един научноизследователски институт и не виждаше никаква светлинка в тунела. Гордостта не му позволяваше да се обърне за помощ към бившите приятели, за което и го ругаеше жена му Аня. Той беше сигурен, че все някога ще му обърнат внимание, непременно ще го забележат и ще му направят предложението, което не можеш да откажеш.
Е, да откаже не може, но е длъжен да помисли. И тогава тия господа-другари, които му предложат работа, не само ще трябва да признаят очевидно високия му професионализъм, но и да се изпотят доста, докато той се съгласи да работи за тях.
Това бяха тайните му мисли и мечти, предимно нощни, когато Аня спеше, а той се терзаеше дали да проси утре пари за цигари от жена си, или някак да си го спести — примерно да върне празни бутилки някъде.
Нощем решаваше — няма да прося. А на сутринта й се молеше. И тръгваше на опротивялата му работа с наведена глава.
Макс Кей го покани в ресторант „Пекин“ и го почерпи със страхотна вечеря. Десет минути след започването на вечерята Андрей Горохов беше готов на всичко.
Край, той повече няма да търпи.
В края на краищата за какво е всичко това? За какво рискува кожата си, при това без всякаква застраховка? По времето, когато работеше като каскадьор в киностудията, край него винаги имаше хора, които можеха да го подсигурят във всяка минута. Разбира се, работата на каскадьора предполага старателна подготовка на всеки трик, репетиране и така нататък. Това го имаше и сега, но онова, с което основно се различаваше сегашната му работа от предишната, беше пълното отсъствие от площадката на единомишленици, готови да се притекат на помощ.
„Площадка“! Сергей Козлов се усмихна вътрешно. Сега площадката му не е там, където снимат филми, а място, където се извършва престъпление.
Преди той успокояваше съвестта си с това, че не е само той такъв — наоколо са все престъпници. Имаше и още едно оправдание — нямаше изход, обстоятелствата го принудиха да поеме този път. В някакъв момент всичко отиде по дяволите. Работата му изчезна, приятелите се отдръпнаха, жена му го напусна, като взе и сина им със себе си. Полекичка пред него зейна бездна и той някак свикна с нея. А веднъж по телевизията казаха: ако дълго гледаш в бездната, и тя започва да те гледа. И това го разтърси — съвсем правилно.
Но повече той не може да търпи. За какво всъщност се реши на това? За пари? Да, така е, но защо са му тези пари? Той никога не се е нуждаел от кой знае колко. И ако се е стараел да спечели колкото се може повече, то беше, защото имаше семейство.
Имаше.
И когато осъзна всичко това, разбра: повече не може да живее в самота, трябва, нужно е да си върне най-скъпите хора.
Светлана и Альошка.
Пари беше натрупал достатъчно, за да преживеят няколко години без проблеми. Разбира се, той няма да седи през това време със скръстени ръце. За тия няколко години може да си намери прилична работа. Трябва му само нещо, заради което си струва да живее нататък. Той ще си върне Светлана и Альошка. В края на краищата ще се извини и на Инсаров. Няма да тъне повече в собствената си горделивост.