Кравцов обясни, като го гледаше право в очите:
— Синът винаги следва своите родители.
В следващия миг юмрукът на Сергей се заби в челюстта му. Главата на Кравцов рязко отскочи назад. Когато способността на Кравцов да говори се върна, той попита:
— Това ли е последната ви дума?
— Не съм сигурен — каза Сергей, като дишаше тежко. Едва се сдържаше да го удари пак. — Не съм сигурен. Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, ще ти изтръгна топките и ще те накарам да ги изядеш, ясно ли е?
— Напълно — кимна Кравцов. — Аз по принцип добре разбирам руски език.
Той плъзна поглед по лицето на Сергей и добави с едва прикрита злоба:
— Виж, ти зле разбираш руския.
— Нищо. — Сергей приближи лицето си до неговото. — Запомни главното: стой по-далеч от мен. Предупредих те. Изхвърли от главата си телефонния ми номер. Да не съм чул повече за теб! Ни-ко-га!
Той хвърли на масичката пари за кафето и бързо излезе.
Кравцов отпи още една глътка от изстиналото си кафе, остави чашката на масата, извади от джоба си мобилен телефон, набра номера и когато на другия край вдигнаха, произнесе само една дума:
— Действайте.
Сергей се носеше към къщи. Смелостта просто преливаше от него. Най-накрая всичко свърши. Той направи всичко, каквото можеше. Наистина двамата със Светлана се разбраха той да се държи вежливо, коректно. Но кой да знае, че тоя изрод ще започне да заплашва сина му? Че въобще ще започне да го заплашва? Майната му, поне да заплашваше само него, тия типове друго не знаят. Не разбират друг език. Затова и Сергей разговаря с тоя гад на неговия си език. Да не си мисли, че си има работа с някой безсловесен роб. Той може да се защити.
Той се връщаше към къщи и победоносната усмивка не слизаше от лицето му. В метрото някакво симпатично момиче видя мъжественото му, щастливо лице и то й хареса. Тя му се усмихна и попита:
— Щастлив ли сте?
— Да — отвърна той, — много. Имам най-забележителната жена на света.
— Поздравявам ви — сериозно каза момичето.
— Благодаря — отговори също така сериозно Сергей.
Альошка беше на двора. Когато Сергей се приближаваше към входа, синът му притича край него.
— Татенце, привет! — извика момчето. — Отивам при Олежка, неговият татко му е купил компютър.
— Не се застоявай много — извика след него Сергей. Ще трябва и аз да му купя компютър, помисли той. Пари имам. По компютри си пада момчето, виж го ти! Кога успя да порасне?
Той се връщаше вкъщи уморен, като след тежка, сполучливо свършена работа. Отвори вратата на апартамента. От кухнята се носеше аромат на домашен борш. Струваше му се, че няма да доживее да изчака да му сипят тоя борш — толкова гладен беше.
Това е то щастието, помисли Сергей. Повече нищо не ми трябва. Да върви всичко друго на майната си. Не могат да ни попречат ония. Няма да могат.
— Светлана! — извика той. — Дойдох си.
От хола долиташе музика — Светлана сигурно не го чуваше — и той влезе там.
Масата беше сервирана.
По средата стоеше бутилка шампанско. Студени мезета, специалната салата на Светлана. Всичко беше готово за празничния обед. Липсваше само боршът, ароматът, който така развълнува душата му.
Светлана седеше на масата, отпусната на облегалката на стола. Гледаше право към мъжа си и в очите й беше застинало безкрайно удивление. В средата на челото й Сергей видя малкото кръгче, което остава след пистолетен изстрел.
Жена му беше застреляна преди няколко минути, не повече.
Телефонът зазвъня пронизително. Сергей не му обърна внимание. Той гледаше Светлана, без да сваля очи от лицето й, като се опитваше да си обясни какво е станало. В главата му не се побираше, че нея вече я няма. Това просто не можеше да бъде!
Телефонът звънеше ли, звънеше, а Сергей не можеше да мръдне от мястото си. Сякаш беше пуснал корени. Света, повтаряше си той, Света, Света, Света. Какво стана, Света?
Телефонът звънеше. Десет пъти, двадесет, двадесет и пет, петдесет. Кой ли е тоя толкова търпелив и настойчив, помисли Сергей. Звъни ли, звъни. Той вдигна слушалката с безчувствени пръсти.
— Нали не си забравил? — попита Кравцов. — Следващият ще е синът ти.
Шеста глава
Аленичев
1.