— И какво казва мъжът й? — попита Грязнов.
Стас поклати глава:
— Нищо.
— Как така нищо? — намръщи се Грязнов. — Съвсем нищо?
— Почти. Казва, че се прибрал вкъщи и видял, че жена му е убита.
— И после?
— После следва мучене.
— В какъв смисъл?
— В прекия — отговори Аленичев. — Очите му опулени, устата изкривена и — мучи. Нито една членоразделна дума.
— Интересно — замислено проговори Грязнов. — Мучи значи…
Той стана и се разходи из кабинета. Разговорът зацикли, въпросите взеха да се повтарят.
— Все пак не разбирам. Не казва ли нищо повече? — Грязнов въобще не можеше да се отърве от този въпрос.
Стас поклати глава:
— Съвсем не, другарю подполковник.
Грязнов продължаваше да кръстосва кабинета, недоволен от чутото. Накрая смени въпроса:
— Какви са версиите, майоре? Какво мислиш ти за това?
— Трудно е да се каже — сви рамене Аленичев. — Първата версия — на следователя — е, че убиецът е самият Козлов, който майсторски разиграва семейна трагедия. Иска ми се да го проверим дали е вменяем.
— Ами проверете го — каза Грязнов.
Стас продължи:
— При това в апартамента изобщо липсват чужди следи. Нищо не открихме, абсолютно нищо. Оръжието, което намерихме на стълбищната площадка, би могло да е изхвърлено и от самия Козлов.
Грязнов внимателно го слушаше, дори спря да се разхожда из кабинета.
— Но нещо ви пречи да повярвате на тая версия?
— Пречи ми — призна Стас. — Трябва да видите очите на Козлов. В живота си не съм виждал такива очи. Ако играе, значи е велик артист.
— Вярвате ли му?
— Какво значи да му вярвам? — възрази майорът. — Вярвам на фактите, те са упорито нещо. В апартамента преди него сякаш никой не е влизал, значи Козлов е основният заподозрян.
— Кой води делото по линия на прокуратурата? — попита Грязнов.
— Едно момче от обединената районна прокуратура. Зелен е още — отвърна Аленичев. — Аз разпитах съседите. Те ми разказаха едно-друго.
— Да? — попита Грязнов. — И какво е това „едно-друго“?
— Жената на Козлов го е напуснала преди няколко месеца. И се е върнала точно седмица преди да бъде убита.
— Печално — промърмори Грязнов. — Върнала се е да умре вкъщи, така да се каже.
— Съседката по апартамент твърди — продължи Стас, — че Козлови правели впечатление на щастлива двойка. Два дни преди убийството Светлана била при съседката и те разговаряли дълго. Светлана, според думите на тази жена, била извънредно доволна от мъжа си и от живота. Била щастлива — пак по думите на съседката.
— Това наистина е нещо.
— При това именно съседката ми разказа и още нещо интересно. Приблизително по времето, когато е било извършено убийството, тя видяла от входа да излиза непознат младеж в светъл шлифер.
— А откъде знае за времето на убийството?
— Това станало малко преди идването на Козлов, когото тя също видяла. Между другото според нея той изглеждал весел и щастлив — това са точните й думи. Козлов се срещнал край входа със сина си, те нещо си казали. А после Козлов влязъл във входа. Малко след това дойдохме ние.
— С други думи — каза Грязнов, — съседката е важен свидетел, тя е видяла предполагаемия убиец.
— Тъй вярно.
— А какво казва тя за този, непознатия младеж?
— Не го била виждала никога до този момент. Направило й впечатление, че бил много спокоен.
— Какво?
— Много спокоен — повтори Аленичев. — Виждате ли, и вие се учудихте.
— На какво именно?
— Ами на това. Видяла човека за пръв път през живота си и кой знае защо й се набило в очите неговото спокойствие. Колко спокоен трябва да бъдеш, за да бие това на очи?
— Вие поне разбрахте ли, че отбелязвате важен детайл? — попита Грязнов, като се подсмихна.
— Разбирам — леко засегнат каза Аленичев. — Разбирам и още нещо. Това прекалено спокойствие би могло да е нарочно, така да се каже — професионално. Изобщо, не ми харесва това патологично спокойствие.
— Искате ли чай? — неочаквано попита Грязнов.
— Моля? — не разбра Стас.
— Чай.
— А! Благодаря.
— Благодаря да, или благодаря не?
— Да.
— Сега ще го включа. — Грязнов извади от бюрото си малко бързоварче. — Значи смятате, че този младеж е убил Светлана Козлова?