Аленичев сви рамене.
— Засега това е основната версия. Смятам, че първо тя трябва да се провери.
— Разбира се — каза Грязнов. — Но тогава излиза, че й е бил познат. Нали сама му е отворила?
— Така излиза — съгласи се Стас.
— А на кого би могла да отвори Светлана Козлова? Имала ли е например любовник?
— Всичко би могло да бъде — неуверено произнесе Стас. — Макар че…
— Какво?
— Не е задължително да е бил любовникът й. Но и това ще проверим.
— Задържахте ли Козлов?
— Не — поклати глава Аленичев. — Не сметнах за необходимо.
— Къде е той сега?
— Вероятно вкъщи. Разпитахме го заедно със следователя най-подробно преди четири часа и го пуснахме да си върви.
— Надявам се, че сте му определили мярка за неотклонение?
— Разбира се. Следователят му даде да подпише протокол, че няма да напуска града.
Уредбата за вътрешна връзка на бюрото на Грязнов запищя и той вдигна слушалката. Докато слушаше, лицето му постепенно придоби удивено изражение.
— Доведете го при мен — каза той и затвори.
После лукаво изгледа Аленичев.
— Сещате ли се кой е дошъл при нас?
— Кой? — тревожно попита Стас, прекалено необичаен вид имаше шефът му.
Грязнов тържествено обяви:
— Сергей Козлов, лично. Казал на дежурния офицер, че иска да направи заявление по повод убийството на жена му, Светлана Козлова.
Аленичев въздъхна и предположи:
— Нима иска да направи самопризнание?
— Откога започна да ви огорчава желанието за самопризнание?
— Не че ме разстройва — отвърна Стас, — но е някак непривично да се чувствам като идиот. Не очаквах такова нещо от него.
— Винаги е обидно — съгласи се Грязнов. — Но от време на време на всички ни се случва.
Той прибра бързоварчето в бюрото и потри длани в предчувствие за срещата.
— Е, какво пък. Да видим какво ще ни поднесе.
2.
Сергей говори повече от час. Сякаш нещо у него се беше скъсало и той говореше, без да може да спре.
Грязнов и Аленичев го слушаха мълчаливо, като се споглеждаха от време на време. Понякога Грязнов предпазливо вмъкваше по някой въпрос и като получеше изчерпателен отговор, удовлетворено кимаше.
Най-после Сергей се изговори. В кабинета за минута се възцари тишина. Стас и стопанинът на кабинета вече не се споглеждаха: всичко беше ясно — убийството на Светлана Козлова имаше пряка връзка с делото, заради което беше създадена оперативно-следствената група „Пантера“.
Козлов седеше на стола и безнадеждно гледаше пред себе си.
Накрая Грязнов наруши проточилото се мълчание:
— Е, благодаря ви за честното признание, Сергей Вениаминович — каза той. — А сега вземете тази бланка и химикалката и напишете всичко, което ни разказахте. С всички детайли. Майорът ще ви заведе в съседната стая.
Като продължаваше да гледа все така неподвижно пред себе си, Сергей каза:
— Той ми заяви, че следващият ще бъде Альошка…
— Не се тревожете. Ще вземем сина ви под своя защита, а скоро с ваша помощ ще се доберем и до тях.
Сергей отклони поглед към Грязнов:
— Ще ме съдят ли?
— А вие как мислите?
Сергей въздъхна:
— За Альошка ми е жал… Ще остане само момчето.
Внезапно той си спомни нещо и им протегна чантата, която носеше със себе си.
— Да! Донесох ви парите.
— Какви пари? — не разбра веднага Грязнов.
— Ами тия, които ми даваха за моята, така да се каже, работа. Те, доколкото разбирам, са от онези банки.
Аленичев с бланката за протокола от разпита в ръка изведе Сергей от кабинета на Грязнов. Двамата отидоха в съседната стая, където Стас връчи на Козлов химикалка и допълнителни листове от протокола.
— Напишете всичко — каза той. — За Альошка не се тревожете. Той е в безопасност и не скучае. При нас има какво да разглежда.
Сергей беше дошъл в МУР със сина си и се наложи Грязнов да помоли дежурния офицер да забавлява момчето, докато баща му дава показания.
След като се върна при Грязнов, Аленичев попита:
— Имате ли цигари, другарю подполковник?
Грязнов извади пакет от бюрото и го подаде на Аленичев.