— Е? — попита той. — Какво ще кажеш, майоре?
— Всичко е истина — отвърна Стас, докато палеше. — Всичко до последната дума. И главното — това е нашето банково дело. Няма да се учудя, ако накрая все пак стигнем до Портнов.
— Аз пък ще се учудя, ако не стигнем — отговори Грязнов. — Но какъв изрод е все пак!
— Кравцов ли? — уточни Стас.
— Те всички са изроди — неохотно каза Грязнов. — Значи така и ще запишем. Обединяваме оперативното следствено дело на Гримов с това на Козлов. Сам ще се обадя в Главната прокуратура за това.
— Ами доказателствата? — попита Стас.
— Ами интуицията? — спокойно отговори Грязнов.
Аленичев се усмихна:
— Не можеш да я приложиш към делото.
— Много ме интересува този спокоен младеж — замислено произнесе Грязнов. — Докарай тая бабичка съседка, води я на шестия етаж в експертно криминологичното управление и съставете фоторобот.
— Тя не е бабичка — усмихна се Стас. — Млада жена, връстница на Козлова.
— Още по-добре — решително каза Грязнов. — Докарай я и до утре фотопортретът да е готов. Доведи я тук към девет. Всичко ясно ли е?
— Тъй вярно.
Грязнов се протегна към телефона и набра един номер:
— Турецки?
— Грязнов? — в същия тон му отвърнаха от другия край на линията. — Нещо май не ти се спи. Още ли не си се скапал от работа?
— Като те слуша човек, ще реши, че ти не си на работа — промърмори Грязнов. — Идвам при теб.
— Не съм вкъщи — съобщи му Грязнов. — Но ако ти трябва Ирина Хенриховна…
— Стига, Турецки — помоли го Грязнов. — Накратко, идвам веднага в прокуратурата.
— Искаш да направиш самопризнание? — продължи да се шегува Турецки.
— Между впрочем за самопризнанието. Имам нещо по тая тема за теб.
— Господи! — въздъхна Турецки. — Слава, вече е почти нощ. Току-що се канех да си лягам. Тук, на дивана.
— Чакай ме! — кратко заповяда Грязнов и затвори.
— Това следователят Турецки ли беше? — попита Аленичев. — Не съм работил още с него, но чувам добри неща.
— Той си е добър — неохотно потвърди Грязнов. — Когато спи със зъбите към стената и не хапе.
3.
Когато Аленичев стигна до блока си, всички прозорци вече бяха тъмни. Само два жълти квадрата светеха в цялата сграда. Стас се учуди: той добре знаеше тези прозорци — те бяха в неговата квартира.
Ахмет, мислеше той, докато се качваше по стълбището, защо не спиш? Или пак си пиян като талпа, давиш мъката си? Татарите по принцип не си падат много по пиянството, но, разбира се, да не ти дава господ такъв повод да станеш алкохолик, какъвто на портиера Ахмет.
Жалко за Маков. Добър артист беше, навремето всяко куче го знаеше, а сега умря, загина и само в „Литературная газета“ излезе малък некролог. За какво живя този човек? За да изиграе на екрана няколко генерали от Съветската армия, няколко спортисти и престъпници? За какво е всичко? Каква нелепост!
И за Ахмет жалко. Преживява тежко станалото, искрено го боли, не се преструва — може да му се вярва.
Нещастен случай. Нещастен случай. Случай…
Целият ни живот е нещастен случай — хрумна му изведнъж. Цялата ни страна е нещастен случай.
Какъв щеше да бъде Маков във всяка друга страна? Кой дори най-впиянчен портиер би посмял да вдигне ръка срещу него? В Америка такъв артист като Маков щеше да бъде любимец на пресата и на публиката. Дори да го бяха забравили — какво да се прави, човешката памет е къса, — но, виж, смъртта му щеше да вдигне на крак журналистите от жълтата преса. А портиерът убиец, докато лежи в затвора, щеше да продиктува на някой писател бестселър, наречен „Как и защо убих народния артист на Съединените американски щати мистър Маков“!
Стас чак се засмя — ама че рай е тая Америка! Сякаш там няма неудачници и никого не убиват. Те дори президента си не могат да опазят. А що се отнася до Маков — и там най-вероятно щеше да си бъде същият нещастник като тук.
Той извади ключа си и взе да отключва, но изведнъж вратата сама се отвори. Пред него стоеше Ахмет. Изглеждаше така, че Стас не можеше да го познае. Устните му трепереха, очите — облещени, косата разрошена. Живо въплъщение на страха.
— Какво ти става? — попита го Стас. — Кого очисти сега?
Ахмет измуча нещо неясно и кимна с глава към кухнята.