— Там… — едва успя да каже. — Люба… Дъщерята…
Стас разбра чия дъщеря е в кухнята.
— Не се бой — каза той на Ахмет. — Успокой се и се пооправи малко. Говори ли с нея?
Ахмет заклати глава, което означаваше: не, не е говорил.
— Добре. Иди си в стаята. Аз ще се оправям.
Ахмет веднага се покри.
Стас събу обувките си. Бедният Ахмет, мислеше си той, седял си е цял ден в стаята като в бърлога, от страх не е смеел да си покаже носа. Сигурно цяла вечер е чакал на прозореца да се появя.
Той влезе в кухнята. До масата с гръб към него седеше прегърбена жена. В гръб изглеждаше, че минава четиридесетте. Отпуснатите й рамене леко потрепваха. За миг Стас се изкуши също да се скрие в стаята си. Но веднага се наруга мислено.
— Здравейте — каза той.
Жената се извърна и той бе поразен, че тя се оказа неочаквано млада. Независимо от подпухналото й от сълзи лице жената беше миловидна и въобще у нея имаше нещо уютно и предразполагащо.
— Здравейте — повтори той. — Аз съм Стас Аленичев. Съсед съм на баща ви. Вие сте дъщерята на Маков, нали?
Тя кимна.
— Да. — Гласът й се оказа чист и дълбок. — Казвам се Люба. Вече знам всичко. Разказаха ми… в милицията. Само че…
— Какво?
Тя мълчеше, втренчена в пода. После болезнено въздъхна, вдигна глава и някак безлично заговори:
— Не мога да вляза в стаята. Като вляза, и сякаш нещо ме избутва навън. Така и си седя цял ден в кухнята. А той… — тя кимна с глава към стаята на Ахмет — през цялото време е там и не излиза. Страх ме е от него. Той седи там, а аз тук. Страх ме е, другарю Аленичев.
— Викайте ми Стас — помоли я той. — И не се плашете от него. Сега самият той от всичко се бои.
Тя въздъхна и попита:
— Кажете ми, за бога, нима татко наистина е стрелял в него? Той какво — пиеше ли?
— Кой ви е казал? — учуди се Стас. — Не, разбира се. Просто… силно се изнерви. Това беше нещастен случай. Разбирате ли, Любов Григориевна?
— Не, Стас — поклати глава тя. — Разкажете ми подробно.
Стас се обърка, не знаеше откъде да започне.
Люба каза:
— Знаете ли, там, в милицията, разговаряха с мен така, сякаш не него са убили, а той някого. Разбирам, че ако не ставаше дума за баща ми, може би не бих имала нищо против този съсед, който… заради когото… Е, изобщо може би дори бих го разбрала. Но сега не мога…
— Разбирам — каза Стас.
— Той сега лежи в моргата. Видях го. Божичко, колко е остарял…
Стас усети някаква буца в гърлото си. „Колко е остарял.“ Като за жив човек.
— Ще ми помогнете ли? — попита тя. — Не познавам никого тук. Трябва да го погреба.
— Разбира се, че ще ви помогна — с готовност отвърна Стас. — Иска ли питане?
— Благодаря.
Те помълчаха, после тя помоли:
— Разкажете ми как се случи.
Стас известно време мисли какво точно да й разкаже, после реши да каже всичко както си е било, като пропусна само оскърбленията, които сипеше Ахмет.
Тя го слушаше внимателно, без да сваля очи от него. Към края на своя разказ Стас изведнъж осъзна, че също не сваля очи от нея. И когато се усети, изведнъж се смути, изчерви се, стана рязко и вече без да я поглежда, си взе довиждане.
— Уморена сте, Любов Григориевна. Отдъхнете си, чакат ви още доста трудности. Лека нощ.
Той се канеше да излезе, но Люба го спря.
— Чакайте. Аз просто… — Тя се запъна. — Вече ви казах. Не мога да вляза в оная стая. Татковата. Може ли да поседите малко с мен, докато свикна.
— Ами аз всъщност трябва да тръгвам. Нали работя в милицията, в МУР.
— Да, казаха ми.
— Върнах се за едни документи и пак трябва да тръгвам. А вие можете да се настаните в моята стая, ако нямате нищо против.
— Как така? При вас?
— Ами да.
— Удобно ли е?
— Разбира се. Няма да седите цяла нощ в кухнята я!
— Но…
— Не спорете с мен, Любов Григориевна. Имам чисти чаршафи.
— Знаете ли — каза тя, сякаш без да разбира, че той наистина бърза. — Едно ме мъчи: защо никога не ми е казвал, че се нуждае от пари. Дори ми изпращаше половината си пенсия.
— Изпращал ви е пари?
— Да — отговори Люба. — Всеки месец.
Потресеният Стас не знаеше какво да каже.
— Знаете ли, Любов Григориевна… Вашият баща беше много добър човек. Дори малко му завиждам.