— Той умря — напомни му тя.
— Да. Умря. Умря между впрочем, защитавайки честта на семейството си. Той загина, ако щете, в бой.
Какви ги приказваш, помисли той, спри се. И веднага си възрази: Маков е достоен да се гордее с него дъщеря му.
— Благодаря ви, Стас.
— Няма за какво. Елате да ви покажа къде ще спите. Тъй като и без това излизам, можете да си легнете на моето легло. Или на дивана.
— По-добре на дивана — каза тя.
След като остави Люба, Стас почука на вратата на Ахмет. Каза му, че излиза, и го помоли да не безпокои дъщерята на Маков.
— Как да безпокоя? — развълнува се Ахмет, като пулеше очи. — Какво говориш? Защо да безпокоя? А?
— Искам да те питам нещо — каза Стас вече по-тихо. — Имаш ли познати в ритуалните служби?
— Естествено! — все така развълнувано отговори Ахмет. — А какви са тия ритуални служби?
Стас се усмихна: бива си го тоя Ахмет.
— Ти какво? — попита Ахмет. — Кое ти е толкова весело?
— Не ми е весело. Напротив, за печални неща си мисля. За погребението на Маков.
— Че аз вече се договорих! — възкликна Ахмет. — Още през деня се разбрах с хората.
— С кого? — не разбра Стас.
— Как с кого? С гробарите. Пари им дадох.
— Ти?
— Естествено. А кой друг? Няма да си харчи парите тая жена я!
— Трябваше да ми кажеш — упрекна го Стас. — Макар че вече…
— Всичко е приготвено — каза Ахмет. — Остана само да закараме Маков. Когато тя каже, веднага ще го уредя.
Наложи се Стас да поохлади ентусиазма на съседа.
— Странен човек си ти, Ахмет. Няма да приеме тя помощ от теб. Няма да може. Дори да ти повярва, че е от чисто сърце.
— Да? — разстрои се Ахмет. — Точно, няма да вземе пари от мен. — И изведнъж радостно се плесна по челото: — Ама от теб ще вземе.
Стас помисли, че не е чул правилно. Макар че нищо странно нямаше в думите на Ахмет. Люба сигурно няма излишни пари, той самият също. А погребението изисква доста разходи.
Тя въпреки всичко ще иска да плати, помисли той. Сигурно е взела на заем от всички, които познава, за билет, за погребението и после цяла година има да връща. Не, не бива да я вкарват в такива дългове. Защо в края на краищата да не участва и Ахмет? Какво, като е нещастен случай? Разкаял се е, преживява — добре, но никак не е зле и да помогне материално.
И Стас реши.
— Добре, Ахмет — каза той. — Давай квитанциите. Ще й кажа, че аз съм платил, така да бъде. Само ми обясни къде се намират всичките тия кантори.
— Че тя е една кантората. Точно зад моста, знаеш ли я?
— Как се нарича?
— Нарича се? — Ахмет се замисли. — Сега, тук някъде трябва да е записано. — Той взе да изучава квитанцията. — Така и се нарича. „Ритуал“.
— Виждаш ли — подсмихна се Стас. — А питаш какво е това ритуални служби. Хитруваш, Ахмет. Значи се разбрахме. Ще й кажа, че съм уредил всичко сам. От стаята си не излизай — само до тоалетната… А с парите ще се оправим после. Това е.
Ахмет възмутено размаха ръце.
— Какво да се оправяме? Ти ме спасяваш като приятел, като съсед.
— Тихо, Ахмет, по-тихо…
— Аз сега всичко бих дал… Каквото имам бих дал, да не се беше случвало, ама на… Разбираш ли?
Стас избягваше да го гледа. И правилно — Ахмет плачеше.
До „Петровка“ 38 имаше половин час бърз ход и Стас реши да отиде пеша. Там, в кабинета, имаше диван, на който понякога си почиваше, когато нямаше смисъл да се връща вкъщи.
Жалко за Ахмет. Жалко за Маков. Жалко за Люба. Жалко за Сергей Козлов. За Грязнов жалко — кога ли спи този човек… Жалко за всички. А какво да се прави?
Сети се за един приятел състудент. Той реагираше на всички трудности и проблеми по един и същ начин: свиваше рамене и казваше с неподражаема интонация: „А какво да се прави?“
Разправяха, че той и романа на Чернишевски наричал така — „А какво да се прави“.
Преди месец Стас Аленичев навърши тридесет и две години. Работата в МУР беше единственият смисъл в живота му. Това, че ще работи именно тук, той реши изведнъж в най-трагичния ден от живота си.
До абитуриентския бал оставаше съвсем малко време. Вече бяха минали изпитите, купен беше специално за бала черен костюм и бъдещето изглеждаше ако не рай, то непременно интересно и щастливо.
Но на Стас не му беше съдено да потанцува със съучениците си на техния последен училищен празник. Два дни преди това бяха убити неговите родители.