За това говореше цяла Москва. Тогава, в началото на осемдесетте, убийствата не бяха обикновено нещо. Сега никого не можеш да учудиш с такива зверства. А тогава безсмисленото, жестоко убийство потресе цялата столица. Особено много говореха за него в литературните среди.
Бащата на Стас, Сергей Аленичев, беше известен поет. Майка му работеше като редактор в най-престижното издателство и също беше известна в литературните среди. Семейството беше уважавано и интелигентно. Сергей Станиславович бе красив, с гъста сива коса и ако не беше голямата му любов към жена му, би могъл да се подвизава като покорител на женски сърца. Всъщност той ги покоряваше, но само с творчеството си. На този свят за него съществуваше само една жена — Людмила Алексеевна. Съпругата му. Майката на неговия син.
Те бяха идеалната двойка. Достатъчно беше да ги погледнеш, за да разбереш, има любов на тоя свят, и ако перифразираме Жванецки, тя се чувства добре.
Стас беше гордостта на семейството. Постоянен отличник, за десет години не беше получил в училище дори петица, златен медалист, той се канеше да кандидатства в журналистическия факултет. Харесваше му да е в центъра на събитията, да живее сред интересни хора. Родителите се гордееха със своя син, също както и той с тях.
А после дойде онзи юни. Малко преди абитуриентския бал една съученичка на Стас имаше рожден ден и там беше толкова весело, че той съвсем забрави за времето. А когато погледна часовника си, изстина: стрелките показваха един през нощта. Стас никога не беше закъснявал толкова. И изведнъж се разтревожи и се хвърли към телефона.
Никой не отговаряше на обаждането му. Странно, нима спят? Това просто не можеше да бъде: те щяха да го чакат, а и изобщо рядко си лягаха преди един през нощта.
Неконтролируем страх скова Стас. Без да казва никому нито дума, без да се сбогува с никого, той напусна апартамента на своята съученичка и хукна към къщи.
Тичаше, пришпорван от страха: на мама й е станало лошо със сърцето, закарали са я в болница, баща му е отишъл с нея. Или на него му е станало зле, а майка му е тръгнала да го придружава. Така или иначе нещо се е случило. Той тичаше и се молеше просто телефонът им нещо да се е развалил. Или родителите му да са слезли в двора, за да го чакат…
Това, което видя, не би могло да бъде измислено и от най-жестокото въображение. По-добре никога да не беше отварял тази врата. По-добре да беше умрял пред нея…
Кръвта беше се стекла като тъничко ручейче в коридора. Той закрещя с все сила, когато видя този червен, зловещ ручей. В хола лежеше баща му. Краката на Стас се подкосиха, когато влезе, като се опитваше да не стъпи в кръвта. Баща му лежеше на пода с нелепо подвит крак. Ризата му беше разкъсана от удари с нож, гърдите му се бяха превърнали в кърваво тесто. Пронизителен вопъл се изтръгна от гърдите на юношата:
— Мамо!…
Тоя я откри в спалнята. На шията на Людмила Алексеевна личеше отчетлива яркочервена бразда. И още — тя беше гола до кръста.
Стас замижа. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна мисълта, че това е някакъв кошмар, сега ще отвори очи и ще се събуди. Той стоеше със затворени очи и не можеше да ги отвори. Така и стоя може би минута, а може би час. Стоеше и трепереше целият. А после се реши — отвори очи. И тогава всичко наоколо му се завъртя в бесен калейдоскоп и той се срути на пода в безсъзнание.
Когато притичаха съседите, които бяха чули вика му, решиха отначало, че и той е мъртъв. Но пристигналите лекари констатираха, че момчето е живо, но е изпаднало в дълбока кома. На нервна почва.
Стас изкара две денонощия в безсъзнание. Когато излезе от това състояние, не можа веднага да си спомни всичко. А после ужасяващите картини се появиха и той застена така силно, така отчаяно, че стресна медицинските сестри, които дотичаха, чули виковете му.
Той се възстановяваше бързо. След седмица го изписаха, като го посъветваха да се пази по възможност. Стас премълча. Нямаше вече за кого да се пази.
Той силно се промени. Стана мълчалив. Не говореше никога и с никого за своята болка. Всичко беше покрито дълбоко у него. Не допускаше външни хора до своята беда.
Първото, което направи, беше да размени апартамента също за двустаен, но в друг район.
Не можеше да живее в апартамента на родителите си, където всичко му напомняше за времето, когато беше толкова безметежно щастлив. Нямаше сили за такова нещо.