Затова той веднага разбра състоянието на дъщерята на Маков. Затова и й отстъпи стаята си. Той като никой друг разбираше какво й е сега на душата на Люба.
Факултетът по журналистика вече не беше за него. Той подаде документите си в юридическия и влезе без проблеми. Тогава, преди петнадесет години, се надяваше сам да открие онези, които за миг разбиха живота му. Тогава не откриха убийците и той искаше да ги намери сам, каквото и да му струваше това.
Ожени се в четвърти курс. По това време във факултета почти нямаше хора, които да не знаят историята му. Но той се пазеше от тяхното съчувствие и с никого не дружеше. На всички се струваше мрачен и затворен — такъв си и беше.
Но малцина знаеха другото. Той отчаяно имаше нужда от близък човек. И когато една от красавиците на факултета, Наташа Кулагина, обърна внимание на вечно самотния Стас, той не разбра, че е станал нейният избраник. Не разбра и още повече се затвори в себе си.
Обаче Наташа не беше от хората, които лесно отстъпват пред трудностите. Тя покани Стас в общежитието на рождения си ден.
Стас дълго размисля дали да иде. Сигурно щеше да има много хора, а той беше отвикнал от струпването на много хора на едно място, като изключим читалнята. В края на краищата реши: стига е водил тоя затворнически живот. Ще иде на тоя рожден ден.
В общежитието идваше за пръв път. Едва откри стаята. Почука и вратата мигновено се отвори.
На прага стоеше Наташа — лека, стройна, в прозрачна рокля. Светлината идваше откъм прозореца срещу вратата и очертаваше изваяната й фигурка. Стас разбра, че е безвъзвратно загинал.
Първо изпусна цветята, които носеше. Веднага се хвърли да ги вдигне, същото стори и Наташа и двамата си чукнаха челата.
Болеше, но те се разсмяха.
— Ох! — каза той. — Извинявай, моля те.
— Няма нищо — отвърна тя, като потриваше удареното място. — Сигурно това ми е наказанието. Задето лъжа.
Тя одобрително го огледа от глава до пети.
— Така ли ще стърчиш на вратата?
Той влезе и отвори чантата си.
— Това е подарък за теб…
— Почакай — спря го тя. — Трябва да ти кажа нещо…
Чак сега Стас забеляза, че в стаята няма никой друг, освен него. Никакъв друг гост.
И веднага разбра всичко.
— Няма никакъв рожден ден, нали?
— Аха — безгрижно отговори Наташа. — Никакъв. Така че може да си затвориш чантата. Обаче цветята ще си ги оставя.
— Да — объркано каза той. — А тогава аз за какво съм дошъл?
Оказа се, че е дошъл за своето щастие. Наташа призна, че е измислила това като начин да го покани в общежитието. Отдавна искала да му каже нещо. Ето вече половин година само за него мислела. Да му пише писма — глупаво, не е ученичка вече. Да го изхвърли от главата си — не може. Тя е достатъчно съвременно момиче, а не някоя тургеневска госпожица, за да чака кога Стас ще благоволи да й обърне внимание. Не, тя не е такава. Затова го е поканила тук, което между другото съвсем не било просто. За да разкара за няколко часа оттук момичетата, с които живее, се наложило не само да лъже, но и да се унижава. Но пък сега говори истината, само истината и нищо друго, господ да й помага. А тя иска да помогне на Стас — той е така самотен и тя по негова милост също е самотна, защото никой друг не й трябва на тоя свят — само той. И ако си мисли, че на съвременно момиче му е по-лесно да признае любовта си, отколкото на допотопната Татяна Ларина, дълбоко се лъже.
След като изстреля монолога си, по време на който развълнувано крачеше из стаята, като се блъскаше постоянно по шкафчетата и леглата, Наташа рухна на леглото и заплака.
Стас се обърка.
— Какво ти е… — промърмори той. — Ей, Наташа! Какво ти стана?
— Върви си, Стас — хлипаше тя. — Върви си, за бога. Срам ме е.
Той се приближи до нея, отпусна се на колене, взе дланите й, с които тя криеше лицето си, и започна да ги целува. Когато я погледна, видя, че тя се усмихва през сълзи и гледа някъде надалеч. Светлината от прозореца падаше по лицето й и той си помисли, че заради този миг е живял от оная страшна нощ. Този миг му беше наградата за всичко, което преживя след смъртта на родителите си.
И той й каза:
— Омъжи се за мен, Наташа.
Тя сякаш се стресна от мислите си и попита учудено:
— Какво?
Той повтори:
— Омъжи се за мен. Стани ми жена.