Всъщност не беше и съвсем правилно да се нарича това, за което мислеше, „лакомо късче“. По-скоро това беше късище, даже цяла баница, пред което не би могъл да устои никой, който дори косвено има представа какво са парите.
Големите пари.
Делова Москва се беше размърдала, „авторитетите“ надигнаха глави, като се стараеха да надушат откъде духа вятърът. Всеки беше нащрек, за да може в нужния момент да се намеси, да нанесе съкрушителен удар и да се възползва, да овладее това, което така мило и невинно се наричаше „лакомо късче“.
Прекалено добро беше „късчето“. Твърде големи възможности откриваше пред оня, който овладее контролния пакет акции на компанията „Руски авиолинии“.
Вержбицки се усмихна. Голяма работа — авиокомпания. Колко ще спечелиш от тези въздушни превози? И какво общо имат тук ветераните от спорта?
Ветераните да вървят на майната си. Някои от тях безусловно ще си получат пенсийката. Иначе за какво е на тоя пост Вержбицки? Главното за него обаче не е фондът, а възможностите, които открива той. При това неограничени.
Колко струва един самолет? Милион долара, два, десет? А колко струва един самолет на хартия? Тоест самолет, който съществува само на хартия? Пак толкова.
Зад стъклата на колата пробягваха новостроящите се квартали — значи отдавна са зад „Садовое колцо“. Минаха още няколко километра и лъскавата кола потъна в един от московските жилищни район-спални. След като спря до един девететажен блок, мерцедесът наду клаксона.
Няколко минути по-късно от входа излезе попрегърбен слаб мъж на около четиридесет години. Наричаха го Владимир Степанов.
Той бързо пресече алеята от входа до колата и ловко се шмугна на задната седалка до Олег. Колата веднага потегли, ловко обърна почти на място и се насочи към центъра на града.
Степанов не се решаваше да започне пръв разговора, а Вержбицки кой знае защо мълчеше. След известно време Степанов започна да проявява признаци на безпокойство. Олег забеляза това…
Той натисна копчето и в купето се вдигна преградното стъкло, което им даваше възможност да разговарят, без да се страхуват, че ще ги чуе шофьорът.
— И така — започна Олег. — Вие, естествено, разбирате, че не ми е в привичките да се отбивам за когото и да е било и да го возя като такси?
Степанов пресекливо въздъхна:
— Да, естествено. Разбирам.
Олег продължи:
— И щом сега го правя, значи ви предстои нещо от изключителна важност.
— Разбирам.
— Тогава да се договорим за някои детайли. Така съм засекретил тая работа, че дори не си водя телохранители.
— Виждам.
— Шофьорът нищо не чува зад стъклото. Следователно за операцията, която предстои да изпълните, ще знаем само вие и аз.
Степанов премълча. Това никак не му харесваше. Твърде голяма вероятност имаше веднага след изпълнението на операцията да ликвидират и него. Един човек винаги е за предпочитане пред двама, когато става дума за важни тайни.
Олег знаеше за какво мисли той.
— Искам да ви дам някои гаранции. Тук — той му подаде пакет, стегнат с ластиче — са новите ви документи и петдесет хиляди долара. Плащам ви предварително и както виждате — цялата сума. Никой не прави така, разбира се, но, първо — искам работата да бъде свършена чисто и бързо и, второ — тъй като никой, освен вас не може да го направи, искам да ви дам гаранциите, които заслужавате.
Степанов притвори очи и се облегна на седалката. Дългите разсъждения на Вержбицки го уморяваха. Той беше свикнал на по-прости и конкретни разговори, когато поръчителят ясно и разбрано и главното — лаконично му обясняваше същността на задачата. А той я изпълнява. Останалото е лирика.
Ако се съди по това какви поклони му правеше този очевидно могъщ човек, делото, което е замислил, видимо е гнусно. Освен това явно се кани да очисти и него, Степанов. Всичките тия пакети и обещания не могат да го излъжат. Виждал е достатъчно такива типове, за да им вярва… Добре, да чуем какво още ще каже. А засега се прави на глупак. Колкото по-просто се държиш с тия господа, толкова по-добре.
Вержбицки в това време продължаваше да говори:
— Какво знаете за фирма „Ню Мос“?
Степанов отвори очи:
— В хотел „Русия“, нали?
Олег кимна:
— Правилно. Какво още ви е известно?
Изведнъж на Степанов му писна от всичко това. Той си знаеше цената, смяташе се за специалист от най-висока класа. И изведнъж изгледа Вержбицки с такъв поглед, от който на оня му стана за миг, меко казано, неуютно.