— Не чух отговора ти. С нас ли си или не.
— Ваня! — възкликна Миша.
— Добре де — недоволно промърмори Костя Бели. — Това си е направо бюрократизъм: чух, не чух…
— Е? — не отстъпваше Кривоносов.
— То се знае — сви рамене Твердохлебов.
— Ура — спокойно произнесе Костя Бели. — А сега можем ли да преминем към работата?
— Добре — съгласи се Кривоносов. — Първото, което трябва да направим…
Но той не успя да продължи. Отвън, откъм вратата, се чуха изведнъж викове и тропот от бягащи крака.
— Какво става? — настръхна Кривоносов.
Сякаш в отговор прозвуча изстрел. И веднага втори, трети…
В ръката на Твердохлебов мигом се появи пистолетът, който той насочи срещу Кривоносов.
— Ах ти, гадино! — процеди той. — Продаде ни, боклук…
— Не! — кресна с всичка сила Кривоносов. — Представа нямам какво става…
В билярдната глухо изплющя изстрелът, сякаш някой плесна с ръце. На челото на Михаил Яковлевич се появи елегантна дупчица и той падна по гръб.
Иван изгледа Рубинчик и Бели.
— Имате ли патлаци?
Те кимнаха утвърдително. И веднага в ръцете им се появиха пистолети. Иван се ухили:
— Е, вълци…
Рубинчик притича до вратата и се ослуша. Шум, викове, стонове на ранени… Той кимна към простряното тяло на домакина и каза на Иван:
— Напразно го очисти. Не е негова работа това. Той не би посмял…
— Все пак си е виновен — отряза Иван. — Щом не можа да осигури…
— Млъкнете, за бога — помоли ги Костя Бели. — Намерихте кога да говорите за бандитската чест. Това май е работа на Портнов. Само че кога е успял?
— Той има хора навсякъде. Мамка му и гад! — изпсува Рубинчик.
— Спокойно! — каза Бели. — Трябва да драпаме оттук.
— Как? — попита Рубинчик. — Там май никой не остана от нашите хора.
— Много просто — отговори Костя. — Като в американските екшъни. На три изскачаме през вратата и гърмим на всички страни по всичко, що мърда. Свой, чужд — да върви на майната си! Ще се измъкнем!
— Ако се отървем — обади се Иван, — събираме се утре при мен. За безопасността си залагам главата.
— Става — съгласи се Костя. — Ние ти даваме живота си, ти — главата. Коя? А без майтап — съгласен съм.
— И аз — каза Рубинчик. — Само да се измъкнем оттук. Накратко, готови! Три-четири!
Тримата едновременно се хвърлиха срещу вратата с насочени пистолети, но…
Тя не помръдна.
— Още веднъж! — изкомандва Костя Бели.
И този опит не сполучи. Вратата не поддаваше.
— Що за дявол! — кресна Рубинчик.
— Спокойно! — сряза го Иван. — Ще се измъкнем.
— Мамка му! — закрещя Костя Бели. — Дим!
Той с все сила се хвърли срещу вратата и я зарита.
Димът навлизаше през всички процепи — гъст, черен, задушлив.
— Гадове! — крещеше Рубинчик. — Отворете, гадини!
Иван мълчаливо блъскаше с тяло вратата, но тя не помръдваше.
Димът вече беше толкова гъст, че и тримата кашляха и се давеха.
— Отворете! — крещяха те в един глас.
Иван се пречупи пръв. Най-здравият, най-якият, той пръв реши, че всичко е напразно.
— Край — каза той. — Залостили са ни. Няма да излезем оттук…
— Не — хриптеше Рубинчик. — Кривонос, гадино, защо ни повика, като си се обкръжил с предатели?…
— Край — повтори Иван. — Няма да се измъкнем…
— Какво предлагаш? — попита Костя Бели, като се задъхваше. — Да се гръмнем?
— Аз мога — каза Иван.
— Ами гръмни се тогава! — закрещя му Рубинчик. — Гръмни се, глупако! А аз ще го спипам тоя гад, ще му прегриза гръкляна, ще го… — Той се задави от дима и се разкашля.
— Котарак! — Димът лютеше на очите му, те сълзяха и Иван се давеше. — Котарак — изхриптя той към Костя Бели. — Хайде на три-четири да се гръмнем един друг. Самоубийството е грях. А убийството е нещо друго…
— Не мога — отговори му Костя.
— Котарак — повтори Иван. — Тия няма да ни пуснат. Ще стоят и ще чакат, докато изгорим. Ей сега всичко ще пламне. Моля те.
И пламъкът изведнъж лумна. Струваше им се, че ги огради отвсякъде.
— Котарак! — закрещя Иван.
— Давай! — закрещя и Бели. — Хайде, Ванка, мамка ти! Давай!