Жената на убития се намираше при съседката. Стас отиде да я доведе.
Тя се оказа малка, наплашена мишка, която ме гледаше с истински страх.
— Запознайте се — каза Стас. — Анна Генадиевна Горохова. А това е старши следователят от Главна прокуратура Турецки.
— Разкажете ни, моля ви, какво ви е известно за убийството — обърнах се аз към Горохова.
Анна Генадиевна отмести изплашения си поглед към Грязнов.
— Ами нали вече разказах.
— Не се вълнувай, Аня — меко каза Грязнов. — Така трябва. Разкажи още веднъж.
— Той чакаше някого — започна Горохова. — Каза, че скоро всичко ще се промени и ние ще заживеем по-добре. Може би дори ще заминем. В Америка. И казваше, че сме щели да имаме много пари.
— А кого чакаше? — попитах. — Не ви ли каза кой трябва да дойде при него?
Тя поклати глава:
— Не. Дори напротив, нареди ми да отида някъде за малко заради гостите. При съседката например.
— Гости? Вие казахте „гости“. Значи той не е чакал само един човек?
Тя напрегнато смръщи чело, сякаш се опитваше да осмисли думите ми.
— Не — поклати след малко глава. — Чакаше един човек. Отдавна го чакаше, от сутринта ми наду главата: значи ще дойде някой да поговорят и после всичко ще се нареди. — Тя изведнъж силно изхлипа и заплака.
Почаках, докато се успокои.
— Значи не се видели госта?
— Не.
— А кога отидохте при съседката?
— Андрей каза, че той трябва да дойде към пет следобед. И аз отидох някъде към пет без петнадесет.
— Кога се върнахте?
— Както той ми каза — към шест и половина. И видях…
— Вратата беше ли отворена? — попитах, за да не й дам пак да се разплаче.
— Да — кимна тя. — Имах ключ, но не ми потрябва. Вратата беше отворена.
— Значи вие влязохте и…
— И го видях. И май закрещях.
— Да — чух изведнъж още един женски глас. — Тя така закрещя, че аз веднага дотичах. И също видях Андрей.
Преместих поглед към нея и за секунда изгубих дар слово. Отдавна не ми се беше случвало да видя такава ослепителна красавица.
Стас май усети състоянието ми.
— Това е съседката — обясни той. — Същата, при която е била Анна Генадиевна.
— Хвостова. Тамара Павловна — представи се съседката. — Може просто Тамара.
— Александър Борисович — представих се и аз, като едва се сдържах да не добавя: „Може и просто Саша.“ — Какво още можете да ни разкажете?
— Струва ми се, че видях убиеца. — И без да чака повече въпроси, взе да разказва: — Дойде Аня и решихме да пийнем чай и когато чайникът кипна, изведнъж си спомних, че нямам нищо към него. Хлебарницата е съвсем наблизо и аз изтичах дотам. Там има и сладкарски щанд…
Разбрах, че ако не я спра, ще затъне в излишни подробности.
— Къде видяхте този човек?
Тя сякаш се спъна, но за мое учудване ме изгледа с благодарност. Девет от десет жени, които прекъснете така, ще ви гледат като враг на народа. На женския естествено.
— Благодаря — каза тя, с което ме възхити. — Спирайте ме, моля ви, аз, като се вълнувам, говоря много. Та когато изтичах от входа, се сблъсках с някакъв младеж. Обърнах му внимание, защото беше някак незабележим.
— По-подробно, моля ви. Опитайте се да си спомните в какво се изразяваше тази незабележимост.
— Ами разбирате ли — започна да обяснява Хвостова, — изведнъж видях човек, който сякаш специално се беше облякъл така, че да бъде незабележим. Всичко по него беше такова евтино, тъмно — от обувките до сакото. Аз нали изневиделица се сблъсках с него, извиних му се и в този момент видях очите му…
— Продължете. — Много се боях, че тя няма да каже нищо повече.
— Очите му бяха празни — каза Тамара. — Празни, разбирате ли? Страшно някак. Сякаш от тях бяха изчистили всичко човешко. Дори е неясно как изобщо вижда с такива очи.
Тя го беше запомнила. Нямаше време за губене.
— Вие можете много да ни помогнете — казах аз. — Ще отидете ли на „Петровка“, за да съставите с нашите служители портрет по описание на този човек?
— Разбира се — съгласи се тя.
— Между другото — попитах, — защо сте помислили, че е убиецът? Празни очи може да има и празният човек.