Той извади от папката си снимка и я подаде.
— Да — каза Турецки, като се вглеждаше във фотографията. — А фотороботът ни е страхотен. Почти копие на тази снимка. Добре са се справили експертите ни.
Фирсов си прибра снимката и в отговор на въпросителния поглед на Турецки каза:
— Това все още е секретен документ.
— Но тази снимка е от оперативен интерес за нас — забеляза Грязнов. — Бихме могли да я покажем на свидетелите.
— Няма смисъл — заключи Меркулов. — Просто трябва да арестуваме този Володин. И ако успеем, да показваме на свидетелите не снимката, а самия него. Между другото — обърна се той към Грязнов, — така и не чухме защо според вас съучастникът е убит от тоя Володин.
— Съучастникът първо е бил ранен — взе да обяснява Грязнов. — А е убит с изстрел от упор. Около раната има частици сажди, барут, метал… Радзиевски и Вешняков са намерени в собствените им кабинети. На пистолета на убития нападател има навит заглушител, струва ни се, че именно той е убил двамата. Охранителят е застрелян в тила вероятно от Володин. После можем да разсъждаваме така — раненият съучастник е станал пречка за Володин. Може да е имало и друга причина. Той е доубил съучастника си и е напуснал офиса.
— Слава, така разказваш, сякаш си присъствал — каза Турецки.
— Без заяждане, моля — прекъсна го Меркулов. — Е, приятели, и аз имам нещо за вас. Една снимка, която непременно трябва да видите.
И той извади от чекмеджето на бюрото си голяма фотография.
— Вижте внимателно — обърна се Меркулов към присъстващите. — Може би ще познаете този човек. Чували сте за него, но едва ли сте го виждали. Макар че кой знае…
Снимката тръгна от ръка на ръка. Всички я разглеждаха дълго — така не се гледа непознато лице.
— Нима е позната личност? — попита Меркулов.
— Тъй вярно! — отговори сияещият Аленичев.
— Съвсем скоро се видяхме — потвърди и Грязнов.
Турецки добави:
— Можем веднага да го навестим в моргата.
— Е, няма нужда — каза Грязнов и обясни за Меркулов и Фирсов: — Това е същият оня съучастник, когото е доубил Володин.
— Сигурни ли сте? — попита Меркулов.
— Абсолютно — намеси се Турецки. — При това интуицията ми подсказва, Константин Дмитриевич, че вие по-добре от нас го познавате.
— Бива си я интуицията ти — усмихна се Меркулов. — И за да не ви мъча повече, ще ви кажа името му: Семьон Сергесвич Кравцов.
— Кравцов?
— И това не е всичко — каза Меркулов. — Помните ли добре биографията на Портнов?
— Наизуст я знаем — увери го Грязнов.
— Феликс Михайлович Портнов, роден на двадесет и четвърти май хиляда деветстотин… — започна Турецки.
— Достатъчно — прекъсна го Меркулов. — Вярвам ви. Спомнете си тогава кой беше Вячеслав Никандрович Ремизов.
— Негов съучастник — веднага отвърна Аленичев. — От „Нощните вълци“.
— Още? — попита пак Меркулов.
— Съсед на Портнов — припомни си Грязнов. — И приятел на баща му.
— Да — кимна Меркулов. — Заедно са служили в органите някога. Това ли е всичко?
Мълчащият до този момент Турецки изведнъж каза тихо:
— Костя! Това не може да бъде.
— Кое? — обърна се към него Меркулов.
— Нима Кравцов е син на Ремизов? — попита Турецки.
— Удивително, а? — каза Меркулов. — Различни фамилии, бащиното име на сина също различно, а все пак е вярно. Пак ли интуиция, Саша?
— Този път не — отвърна Турецки. — Просто логика. Навреме си спомних за контекста, в който ни разпитваше.
Грязнов поклати глава:
— За временен шеф на МУР това е прекалено. Не разбрах. Той наистина ли е син на същия Ремизов?
— Да — отговори Меркулов.
— Какъв обрат! — замислено каза Грязнов. — Приемственост между поколенията, така да се каже.
— Моля да ме извините — каза Фирсов.
Извади мобилен телефон от джоба на сакото си и бързо набра някакъв номер. Всички го наблюдаваха мълчаливо.
— Ало, Олег? Тук е Фирсов. Засилете наблюдението. Пратете още хора. Бъдете нахални, ако трябва. Нека виждат, че ги следим. Трябва да се контролира всеки метър. Има вероятност да се появи Хамелеона. — Той прибра телефона в джоба си.
— Извинете — вежливо каза Турецки, — може би ще ни просветлите? Какво става всъщност?