— Божичко, разбира се, че имаме нужда от помощ! — възкликна Пит. — Кажи му да доближи кораба си. Ще ни трябва всяка налична помпа, с която разполагат, и да ни прати колкото може повече мъже, отговарящи за ремонтните работи.
Той преустанови разговора и попи с хавлиена кърпа челото си, докато чакаше нетърпеливо отговора.
Радистът заговори възбудено:
— Съобщението гласи: „Удържайте фронта. Ние ще се вържем за вас откъм десния борд“. — След няколко секунди продължи: — Капитан Уикс пита от борда на „Хюрън“ дали напускаме кораба.
— Ще му се! — изръмжа Пит. — За да си разреши проблемите!
— Чака за отговор.
— Кажи му, че ще напуснем кораба, когато можем да се измъкнем от дъното. После повтори молбата и на тях да ни пратят хора за отстраняване на повреди и помпени съоръжения…
— Пит? — намеси се в разговора Мец.
— Казвай.
— Изглежда, кърмата е поела удара от взрива. От средната част към носа корпусът е здрав и сух. Оттам назад има повече пукнатини отколкото в решето. Не вярвам да се справим.
— Колко време можете да ни задържите на повърхността?
— При скоростта, с която се покачва водата, след двайсет — двайсет и пет минути тя ще стигне до генераторите и ще направи късо. След това — не повече от десетина минути.
— Всеки момент ще дойде помощ. Отвори страничните врати за товарене, за да бъдат прехвърлени оттам ремонтните бригади и помпените съоръжения от военните кораби!
— Няма да е зле да побързат, иначе едва ли ще можем да им устроим прием за добре дошли.
Пит видя, че радистът му дава знак и тръгна към него по наклонената палуба.
— Възстанових връзка със „Сафо I“ — уведоми го радистът. — Ще те свържа с тях по телефона.
— „Сафо I“, тук е Пит, моля, обадете се.
— Тук Клинджър от „Сафо I“, или каквото е останало от нас.
— Какво ви е положението?
— Лежим на около сто и петдесет метра югоизточно от останките на парахода, носовата ни част е заровена в калта. Корпусът ни издържа на сътресението — все едно че се намирахме в биеща камбана — но един от люковете ни за наблюдение се пукна и се пълним с вода.
— Работят ли системите ви за поддържане на жизнените функции?
— Работят. Би трябвало да ни запазят читави за още известно време. Лошото е, че ще се удавим петнайсет часа преди да ни свърши захранването с кислород.
— Можете ли да излезете на повърхността сами?
— Аз бих могъл — отвърна Клинджър, — ударът ми отнесе само един зъб. Марв Пауърс обаче е в тежко състояние. И двете му ръце са счупени, а главата му е лошо сцепена. Той изобщо не може да стигне до повърхността.
Пит затвори за миг очи. Нямаше намерение да действа като Бог с живота на хората и да определя кой да бъде спасен пръв, кой — последен. Когато отвори отново очи, вече бе взел решение.
— Ще трябва да изчакате малко, Клинджър. Ние ще слезем при вас възможно най-скоро. Поддържай връзка с мен през десет минути.
Пит излезе на крилото на капитанския мостик и се вгледа във водата. Четирима водолази бяха скочили зад борда.
— Имам картина! — извика радостен Хоукър, когато екранът на един от видеомониторите светна.
Мониторът показваше изображение на огромна дупка, гледана от горната палуба за разходки. Подпорните колони се бяха срутили и палубите отдолу лежаха паднали навътре. Нямаше и следа от водолазите с костюмите ДЖИМ, нито от другите — от херметическата камера.
Студеният обектив на камерата виждаше само един кратер, обточен с уродливо изкривена стомана, но Пит изпита чувството, че гледа в зейнал гроб.
— Бог да им е на помощ! — смънка под носа си Хоукър. — Сигурно всички са мъртви.
58.
На сто и двайсет километра от „Ошън венчърър“ капитан Тошио Юбари, набит, здрав човек, в началото на четирийсетте си години, седеше изправен на един стол на командния мостик, погълнат от движението на малки яхти по водата пред него. Приливът се оттегляше към морето и дългият 200 метра контейнеровоз „Хонджо Мару“ плаваше спокойно, с постоянна скорост от петнайсет възела. Юбари беше решил да изчака и да подаде сигнал за двайсет възела едва когато корабът заобиколи Кейп Бретън Айланд.
„Хонджо Мару“ бе превозил 400 нови електрически миниколи от Кобе, Япония, И сега се връщаше с товар от вестникарска хартия от големите целулозни заводи на Квебек. Огромните рула, които изпълваха контейнерите, бяха много по-тежки като единица обем от малките коли и корпусът бе потънал ниско във водата — едва седем сантиметра над водолинията.