— Жив е! — долетя викът.
Двама мъже в подводницата и един от водолазите с ДЖИМ са спасени, корабът е все още на вода, прецени наум положението Пит. Да можеше да имат още малко късмет!
Дънинг и екипът му намериха херметическата камера почти на двеста метра от мястото, където бе закотвена. Капакът на входа за външното отделение бе плътно затворен и се наложи четирима човека със стоманени пръти, дълги по метър и двайсет, да напрегнат мускули и с общи усилия да го отворят. След това всички обърнаха погледи през маските си към Дънинг и му показаха, че никой не искаше пръв да влезе вътре.
Дънинг се гмурна вътре и усети, че главата му се пръска от сгъстения въздух. Издигна се до една малка издатина и свали дихателния си резервоар, спря за миг и влезе в главната камера. Електрическият кабел, свързан с „Ошън венчърър“, бе откачен и отначало той видя само мрак. Включи подводното си фенерче и обходи с лъча му малкото затворено пространство.
Всички в камерата бяха мъртви; лежаха един върху друг като струпани на кубик дърва. Кожата им имаше тъмен моравосин цвят, а кръвта от стотиците им рани се бе сляла в огромна локва на пода и вече се бе съсирила от студа. По тънките струйки кръв от ушите и устата им Дънинг разбра, че всички са починали мигновено след взрива и едва след като камерата се е търкаляла по речното дъно от експлозията, телата им са се превърнали в безформена маса.
Дънинг седна и повърна всичко, което се бе издигнало в гърлото му. Започна да трепери от премаляване и от миризмата на смърт. Изминаха пет дълги минути, преди да се съвземе, да се свърже с „Ошън венчърър“ и да заговори свързано.
Пит прие съобщението, затвори очи и се облегна тежко на индикаторното табло. Не изпитваше гняв, а дълбока скръб. Хоукър го погледна и прочете тъжната драма по бръчките на изразителното му лице.
— Водолазите ли?
— Беше Дънинг — отвърна Пит, загледан в празното пространство. — От мъжете в камерата… нямало оцелели. Всички загинали от взрива. Двама липсват. Ако са били навън и са били изложени на ударната вълна, няма никаква надежда и за тях. Каза, че щял да извади труповете до горе.
На Хоукър вече не му бяха останали думи. Изглеждаше ужасно стар и объркан. Обърна се да работи с видеокомандното табло, но движенията му бяха бавни и механични. Пит също изведнъж се почувства грохнал, за да продължи дейността си. Всичко се оказа напразно, целият проект се оказа жалко губене на време. Не бяха постигнали никакви резултати, освен смъртта на десет способни мъже.
Отначало Пит не чу слабия глас в наушните си слушалки. Накрая все пак гласът проникна през унинието му. Който и да се опитваше да се свърже с него, се чуваше слабо и отдалеч.
— Тук е Пит. Какво има?
Отговорът прозвуча изкривен и неясен.
— Ще трябва да говориш по-високо, не те разбирам. Опитай да увеличиш силата на звука.
— Така по-добре ли е? — прогърмя гласът в приемниците.
— Да, сега те чувам добре. — Гласът на Пит също отекна силно. — Кой се обажда?
— Колинс. — Следващите няколко думи пак бяха неясни. — … се мъча да вляза във връзка с вас. Не знам какво стана. Изведнъж всичко прекъсна. Едва сега успях да възстановя звеното си за свързване.
Името Колинс не бе познато на Пит. През малкото дни на борда на „Ошън венчърър“ беше прекалено зает, за да запомни стотиците имена и да ги свързва със съответните лица.
— Какво има? — повтори нетърпеливо Пит, прехвърляйки в ума си други неща.
Последва дълга пауза.
— Ами да речем, че съм попаднал в капан — долетя отговорът, изпълнен с ирония. — И ако не е неудобно, ще ви бъда благодарен, ако ме измъкнете оттук.
Пит потупа Хоукър по рамото.
— Кой е Колинс и какъв е?
— Не знаеш ли?
— Ако знаех, нямаше да питам — изръмжа Пит. — Казва, че е в капан и му е нужна помощ.
Хоукър го погледна изумен.
— Колинс е един от водолазите с ДЖИМ-а! Беше долу по време на експлозията.
— Господи! — смотолеви Пит. — Сигурно си е помислил, че съм награденият кретен на десетилетието. — Той леко извика в микрофона: — Колинс, кажи ми какво ти е състоянието и къде точно се намираш.