— Костюмът ми е невредим. Имам няколко пуквания и одрасквания, нищо повече. Системата за поддържане на жизнените функции показва, че разполагам с още двайсет часа, при условие че не правя аеробика. — Пит се усмихна под мустак на бодрия хумор на Колинс и съжали, че не го познава. — Колкото до това къде съм, да пукна, ако знам! Костюмът ми е в кал до чатала и отвсякъде висят боклуци. Едва си движа ръцете.
Пит отмести поглед към Хоукър, който го гледаше с любопитство.
— Има ли възможност да му хвърлим въже, да го освободим от товара и да го изтеглим като партньора му? — попита Хоукър.
Пит поклати глава.
— Той е заровен до половината в утайка и е свързан с парахода.
— В утайка ли бил, каза?
Пит кимна.
— Значи трябва да е пропаднал върху второкласната палуба.
Тази вероятност също бе минала през ума на Пит, но той не посмя да я предположи, камо ли да изрази надежда.
— Ще го попитам — каза той тихо. — Колинс?
— Тук съм, не съм тръгнал за никъде.
— Можеш ли да кажеш дали си пропаднал в участъка на целта ни?
— Знам ли! Притъмня ми веднага след гръмкия взрив. Всичко се размъти пред очите ми. Едва сега видимостта започна да се изяснява по малко.
— Огледай се. Опиши какво виждаш.
Пит зачака с нетърпение отговора, кокалчетата на пръстите му заудряха несъзнателно в близкия компютър. Зареяният му поглед падна върху „Хюрън“, който бе застанал над „Сафо I“, после върху крана, който се бе извъртял над борда. Изведнъж в ушите му се чу пукот и той се напрегна.
— Пит?
— Слушам те.
Самоувереността беше изчезнала и гласът на Колинс прозвуча унило.
— Мисля, че се намирам там, където „Сторстад“ се е блъснал в „Емприс“. Това е стара… много корозирала и обрасла с водорасли… — Той замълча, без да довърши описанието си. След малко отново заговори с ледени нотки в гласа. — Виждам кости… Два, не, три скелета. Заровени са сред развалините. Божичко, имам чувството, че се намирам в катакомба.
Пит опита да си представи какво вижда Колинс и как сам би се чувствал, ако беше на негово място.
— Продължавай. Какво друго има там?
— Останките на клетниците, които и да са те, са над мен. Само да се протегна и ще докосна главите им.
— Искаш да кажеш черепите ли?
— Да. Единият е малък, вероятно на дете. Другите като че ли са на възрастни хора. Май ще ми се прииска да си взема един за в къщи.
Пит се запита дали Колинс не бе загубил чувството си за действителността.
— За какво ти е? Искаш да се правиш на Хамлет ли?
— Глупости, не! — възмути се Колинс. — Челюстите имат златни зъби, които сигурно възлизат на четири хилядарки.
Пит се помъчи да си спомни образ от снимка.
— Колинс, слушай ме внимателно. Виж горната челюст. Двата едри кучешки зъба имат ли златни коронки?
Колинс не отговори веднага и няколкото мига мълчание влудиха Пит. Той не можеше да знае, че Колинс е прекалено изумен, за да каже нещо.
— Странно… много странно — промълви напълно слисаният Колинс по телефонния мост. — Ти описа безпогрешно предните малки кътници на човека.
Думите му бяха толкова неочаквани, толкова невероятни, че за миг Пит загуби ума и дума — най-сетне беше открита подземната гробница на Харви Шийлдс.
60.
Сарвьо изчака да излезе секретарката и тогава заговори:
— Прочетох доклада ви и го намирам за безкрайно обезпокоителен.
Шоу погледна седналия зад бюрото министър-председател. Мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото го показваха камерите. Онова, което направи силно впечатление на Шоу, беше тъгата в очите и ръкавиците на ръцете му. Макар да знаеше за раните на Сарвьо, пак му се виждаше странно човек да работи на бюро с ръкавици.
— Хвърляте много сериозни обвинения срещу господин Вийон, като никое от тях не е подкрепено със солидно доказателство.
— Аз не съм адвокат на дявола, господин премиер. Само ви представям фактите такива, каквито са.
— Защо дойдохте именно при мен?
— Реших, че трябва да сте запознат с тези неща. Генерал Симс споделя мнението ми.
— Разбирам. — Сарвьо замълча, след това продължи: — Сигурен ли сте, че въпросният Фос Глай работи за Вийон?
— В това няма никакво съмнение.