— В тази връзва искам да ти кажа, че има нещо, което ме безпокои.
Тя се обърна неспокойна.
— Какво е то?
— Другата седмица президентът на Щатите ще говори в парламента. Ще ми се да узная какво възнамерява да каже. Чула ли си нещо?
Даниел хвана ръката му и я свали от корема си.
— Шарл говореше за това вчера. Няма нищо за притеснение. Той каза, че президентът щял да отправи молба за плавен преход към независимостта на Квебек.
— Знаех си — усмихна се Вийон. — Американците отстъпват.
Даниел започна да губи присъствие на духа и го хвана за ръката.
— Надявам се, че си напълнил резервоарите, преди да тръгнем от Отава — промълви тя, сливайки думите.
— Имаме достатъчно за още три летателни часа — отвърна той и легна върху нея.
— Да няма грешка? — попита Сарвьо в слушалката.
— Абсолютно никаква — отвърна инспектор Фин. — Мой човек ги е видял да се качват на борда на самолета на господин Вийон. Проследихме ги по въздуха с радар на въздушните сили. От един час кръжат над парка Лорънтайдс.
— Вашият човек сигурен ли е, че това е Анри Вийон?
— Да, сър, няма никакви съмнения — увери го Фин.
— Благодаря ви, господин инспектор.
— Няма защо, господин министър-председател. Ще бъда нащрек.
Сарвьо остави слушалката на мястото й и застина неподвижен, за да събере мислите си. После заговори по вътрешната уредба:
— Може вече да влезе.
Лицето на Сарвьо се напрегна в първия, решаващ момент на шока. Беше сигурен, че очите му го мамеха, че умът му си правеше шеги с въображението. Краката му отказваха да реагират и той не можа да събере сили, за да стане от мястото си зад бюрото. Тогава посетителят прекоси кабинета и застана пред него.
— Благодаря, че ме прие, Шарл.
Лицето насреща имаше познатото студено изражение, гласът беше съвсем същият. Сарвьо се мъчеше да запази външно спокойствие, но изведнъж се почувства слаб и замаян.
Мъжът пред него беше Анри Вийон — в плът и кръв, напълно спокоен, изразяващ неизменната си сдържаност.
— Аз мислех… мислех, че си… че провеждаш кампания в Квебек — заекна Сарвьо.
— Взех си малко свободно време, за да дойда в Отава, с надеждата, двамата с теб да прекратим враждите си.
— Бездната на различията ни е твърде дълбока — каза Сарвьо, възвръщайки бавно хладнокръвието си.
— Канада и Квебек трябва да се научат да живеят заедно, без по-нататъшни разпокъсвания — каза Вийон. — Както и ние с теб.
— Иска ми се да чуя причината. — В гласа на Сарвьо се прокрадна известна твърдост. — Седни, Вийон, и ми кажи какво имаш предвид.
68.
Алън Мърсиър прочете съдържанието на папка с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО“ и започна пак отначало. Беше изумен. От време на време прелистваше страниците назад, мъчейки се да поддържа ума си буден, но му се струваше все по-трудно да повярва на онова, което виждаха очите му. Имаше вид на човек, който държи тиктакаща бомба в ръцете си.
Срещу него, безпристрастен на вид, седеше президентът и търпеливо чакаше. В кабинета беше много тихо, единственият звук идваше от случайно изпукване на тлееща цепеница в камината. Върху широката масичка за кафе между двамата мъже имаше два подноса с храна. Мърсиър бе дълбоко вглъбен от четивото си, за да яде, но президентът изгълта лакомо късната си вечеря.
Най-накрая Мърсиър затвори папката, свали очилата си, остана за миг замислен и после вдигна поглед.
— Не мога да не попитам — заговори той, — този безумен заговор истина ли е?
— До периода в последното изречение.
— Забележителен замисъл — въздъхна Мърсиър. — Заслужава признание.
— И аз мисля така.
— Трудно ми е да повярвам, че толкова години сте го запазил в тайна, без отникъде да изтече информация.
— Не е толкова чудно, като се има предвид, че само двама души знаеха.
— Но и Дъг Оутс е бил в течение.
— Едва след встъпването си в длъжност — потвърди президентът. — Веднага щом получих властта да завъртя колелото, първата стъпка беше да посветя и Държавния департамент.
— А не и Националната сигурност — вметна Мърсиър с ледена нотка в гласа.
— Не беше на лична основа, Алън. Просто разширявах вътрешния кръг след всеки следващ стадий.